Стивън Ериксън - Сакатият бог

Спакс поклати глава.

— Тя намира сила отнякъде, Кругава. Видях го — всички го видяхме, проклета да си…

— Тя ме отхвърли.

— Унизена ли се чувстваш? — изсумтя Абрастал. — Заради това ли е всичко?

— Ваше величество. — Тонът на Кругава се втвърди. — От самото начало се виждах като отражението на нейната вяра. Щях да съм неин непоклатим съюзник — заклет в нея и само в нея, все едно накъде щеше да ни поведе. И знаех, че се разбираме една друга. И че точно колкото аз се нуждая от нея — и от онова, което таи в себе си — и тя се нуждае от мен . Схващате ли го изобщо? Аз бях източникът на силата й. Когато вярата й се поколебае, трябваше само да погледне към мен. — Скри лицето си в ръце и бавно се килна напред. — Тя ме отхвърли!

Спакс се обърна към Абрастал, срещна твърдия й поглед и кимна бавно.

— Поставяш ме в трудно положение, Кругава — каза Абрастал. — Ако те разбирам правилно, мисълта ти сега е, че като те е отхвърлила, адюнктата по същество е изгубила вярата си. Но все пак не е ли въпрос на военна диспозиция? Две цели, не една, тъй че трябва да разделим силите си. А и предвид характера на Стъклената пустиня…

Но Кругава завъртя глава зад дланите си.

— Наистина ли си въобразявате, че тя вярва, че може да я премине? С армията?

Спакс избълва порой баргастки ругатни и след тях викна:

— Що за глупости? Ако мисли да се самоубие… не, егоизмът й не може да е толкова чудовищен, че да избие и всичките си войници!

— Мисля, че не разбирате… — Кругава свали ръце от лицето си и го погледна. — Не сте наясно с третия глас в този вечен спор.

— За какво говориш?

— Говоря за отчаянието, сър. Да, тя е готова да премине с армията си Стъклената пустиня, но го прави без вяра. Вярата я няма, прогонена е…

Абрастал я прекъсна:

— Колкото и искрено да си се виждала като истинското и непоклатимо отражение на вярата на Тавори, мисля, че убеждението ти, че Тавори те е виждала по същия начин, само по себе си е израз на вяра. Безкрайното ти отчаяние е изцяло сътворено от самата теб.

Кругава поклати глава.

— Отслабваше пред очите ми. Пред очите ми светлината му гаснеше от света. И видях отчаянието й. Ние сме твърде малко. Проваляме се. Онова блестящо нещо в ръката й умира.

— Кажи ми името му — прошепна Абрастал. — Този спор, за който говориш. Наричаш едната страна вяра , а другата отчаяние . Кажи ми за онова, което държи тя. Онова гаснещо, умиращо нещо.

Спакс се обърна изненадано към Абрастал.

— Ох, Огнекоса, все още ли не разбираш? Онова, което гасне от света? Името му е състрадание . Това е, което държи. Това е, което изпитва към Падналия бог. Това е, което изпитва към всички ни.

— А то не е достатъчно — прошепна Кругава. — Богове на бездната, не е достатъчно.