Стивън Ериксън - Сакатият бог

— Да защитим дивото. Казвам ви, бих се опълчил на последните думи на Рун’Турвиан! Да предам Вълците? Не! Никога! И в деня на нашата битка, когато застанем свободни над труповете на нашите събратя човеци, когато отново поставим дивото над целия свят, е, тогава ще се поклоня на Вълците. И ще им отстъпя смирено. Защото не нашата слава е това, което търсим. — Обърна се рязко и се взря в Кругава. — Никога не е била. — Отново извърна лице към другите. — Трябва ли тогава да се хвърлим върху собствените си мечове? Не! Защото, както вече казах, няма такова нещо като последна война . Един ден ще бъдем призовани отново — и това е единственото сигурно нещо на света.

Огледа ги и извика:

— Братя и сестри! Заклети ли сте на Вълците на Зимата?

Ревът, който отвърна на въпроса му, го накара да залитне стъпка назад. След като се съвзе, той се обърна към Кругава.

— Смъртен меч, дойдох, за да те попитам за командир Ерекала и флота. Ти го избра, но трябва да знам — верен слуга ли е на Вълците? Или почита теб ?

Все едно я зашлеви през лицето. „Да, правя го пред свидетели. Всички публични унижения, които ми нанесе ти — най-сетне мога да ти ги върна. Какво е усещането?“

Кругава изправи рамене.

— Ерекала е изключително благочестив, сър.

— Флотът вече трябва да е стигнал — каза той. — Да е блокирал залива и да е изолирал Шпила. Нали?

Тя кимна.

— И ни очакват там.

— Да, Щит-наковалня.

— Смъртен меч, ще се завърнете ли в лоното? Ще ни водите ли в предстоящата война? Нашата нужда от вас…

Тя вдигна очи и го накара да замълчи с ледения си поглед. Устните й се извиха в презрителна усмивка.

— Явно е отминала, Щит-наковалня. — Обърна се към тълпата. — Отказвам се от титлата Смъртен меч на Вълците. Със своята клетва пред адюнктата, изглежда, съм изменила на всички вас. Така да бъде. Нека бъде записано, че измяната — предречена от дестраянт Рун’Турвиан — не е на Сивите шлемове на Периш, а на Смъртен меч Кругава. Престъплението е мое и само мое.

„Богове, какъв върховен егоизъм! Дори в поражението е готова да застане сама над могилата. Лишавам я от всичко — забивам нож в самото й сърце, — а тя изведнъж се превръща във фигура от потресаваща трагедия! Как го постига? Всеки път!“

— Как ще бъде записано — каза той високо, — тепърва ще бъде решено. В случай, че преоткриеш вярата си, Кругава…

— В случай, че ти преоткриеш човечността си , Танакалаян, и в случай, че намериш куража — Гуглата знае къде — да видиш кризата в собствената си душа — озъби му се тя. — Тогава ела при мен. Дотогава ще яздя сама.

— А сама ли ще вдигаш и шатрата си? Ще си готвиш закуската?

— Винаги съм изразявала благодарността си към моите братя и сестри, Щит-наковалня, за добротата, която проявяват драговолно. — Кривна глава. — Питам се… колко ли време ще мине, преди да ти хрумне да направиш същото, Танакалаян?

И си тръгна, а той се обърна към братята и сестрите около палатката и попита:

— Е, чеда мои, трябва ли да ви помогна с това?

Кругава профуча покрай Спакс и запокити шлема си в ъгъла на палатката. Последваха го металните й ръкавици.

— Бих пила нещо, ваше величество.

Абрастал махна на Спакс и той стана и взе една кана.

— Права си, жено. Напий се и после ела в леглото ми. Заклевам се, с мен ще забравиш всичките си неприятности.

Навъсената жена го изгледа преценяващо, сякаш премисляше дали наистина да не приеме предложението му, и Спакс изведнъж усети, че се изпотява. Бързо й напълни бокал и й го подаде.

Кралица Абрастал се намести на купчината възглавнички.

— Е, поне не продължи дълго.

Очите на Кругава блеснаха.

— Ако съм толкова опозорена в очите ви, ваше величество…

— О, я млъкни и пий. Спакс, щом го изпие това, й налей още. Просто разсъждавах на глас, Смъртен меч, за усета на адюнктата…

— Тя ли? И ако благоволите, вече не съм Смъртен меч. Не, нищо от това не може да се хвърли в краката на Тавори…

— В името на всички речни богове, пий си пиенето. С други думи — млъкни! Остави ме аз да говоря.

— А аз, Огнекоса?

— Ако изобщо дойде някога удивителният миг, в който ще можеш да кажеш нещо умно, Спакс, гледай да не го изтървеш. Междувременно, да се върна на мисълта си. Адюнктата. Не знам как стана, но тя явно успя да ви обвърже всички към себе си — до деня на преговорите, когато взе, че разкъса всичко. Тъй че не продължи дълго, ако ме разбираш. Каквото направи, след това го развали и се чудя на удивителния й усет за подходящия момент.