Стивън Ериксън - Сакатият бог

— Това е твоята роля!

— Да благословя съзнателното убийство на нашите братя и сестри? Искаш да осветя жертвата им?

Лявата й ръка беше на дръжката на меча, оръжието бе наполовина извадено. От бяла беше станала яркочервена. „Безумният гняв почти я е завладял. Всеки момент ще ме убие. Кълна се във Вълците, вижте я само!“

— Щитът-наковалня, сър, няма право да оспорва…

— Ще ни благословя, Смъртен меч, в името на справедлива кауза. Направете каузата си справедлива. Умолявам ви, пред всички тези свидетели — пред нашите братя и сестри — направете тази кауза справедлива !

Мечът изстърга. Желязото потъна надолу и се скри в ножницата. Огньовете в очите й изведнъж помръкнаха.

— Значи сме разделени — каза тя. — Разкъсани сме. Кризата, от която се боях, най-после ни сполетя. Адюнктата спомена за измяна. — Студените и очи обходиха тълпата. — Деца мои, какво ни сполетя?

Капитан Икарл, един от последните ветерани сред Сивите мечове, проговори:

— Смъртен меч. Двете страни на един спор може да направят сложното просто, когато съвсем не е просто. Трети глас би могъл да предложи разум и дори мъдрост. Трябва да провъзгласим дестраянт. Мост, който да свърже това разделение, да заздрави тази рана.

— Сър, огласявате ли съмнението на мнозина? Оспорват ли моите братя и сестри водачеството ми?

Той поклати глава, но не се разбра в отрицание на какво.

— Смъртен меч, ние сме заклети на Вълците на Зимата — но без дестраянт не можем да стигнем до тях. Откъснати сме от боговете и затова страдаме. Кругава, дъще на Накалат, не виждате ли как страдаме?

Стъписана, с помръкнали очи, тя отново погледна Танакалаян.

— Щит-наковалня, предлагате ли да предадем адюнкта Тавори?

И ето, че беше разголено. Най-после. Той повиши глас, като се постара да остане спокоен и твърд, без да издава триумфа си.

— Вълците вият в името на войната. Нашият култ е роден в отечеството ни, в жестокия леден дъх на зимата. Дойдохме, за да почетем и уважим зверовете на дивото, вълците, които споделиха планинските твърдини и тъмните лесове с нашата раса. Въпреки че в ранните си дни преследвахме същите тези зверове. Разбирахме ги — или поне така искахме да вярваме…

— Тези думи са ненужни…

— Не, Смъртен меч. Нужни са. Всъщност те са жизненоважни . — Погледна другите — всички вече се бяха събрали, смълчано множество. „Пет хиляди. Всички братя и сестри. Вие ме чувате. Вие ще ме чуете. Трябва да ме чуете.“ — Оказваме се разделени, но тази криза настъпваше и ние трябва да й устоим. Тук. Сега. Братя и сестри, гледали сме в очите на звяра — избраното от нас диво — и в дръзката си самоувереност ги провъзгласихме за наши братя, наши сестри, наши ближни.

Завикаха гласове — гневни и груби в отрицанието си. Танакалаян вдигна ръце и ги задържа високо, докато тишината се върна.

— Самонадеяност — повтори той. — Не можем да разберем ума на един вълк — не повече, отколкото можем да разберем ума на едно куче или на денрабъ от северните морета. И въпреки това приехме култа към най-древните богове — Господаря и Господарката на мразовитата зима, на всички зверове, на дивото на света. Заклехме се на Дом — на Крепост — където не ни е мястото …

Протестите този път бяха още по-шумни и не заглъхнаха лесно. Танакалаян изчака.

— Но войната , ах, нея я познаваме добре. Разбираме я така, както никой вълк от леса не би могъл да я разбере. Това ли трябва да е каузата ни тогава? Трябва ли да сме мечът на дивото, защитникът на вълците и на всички зверове на леса, на морето, равнината и планината? — Погледна Кругава. — Смъртен меч?

— Най-ранните чувства шепнеха за такива неща, както всички знаем — отвърна тя. — И не сме се отклонили, сър. Не сме.

— Отклонили сме се, Смъртен меч, ако продължим да следваме адюнктата, ако стоим до нея в тази война, която търси тя. Най-сетне, време е да кажа за последното предупреждение на дестраянт Рун’Турвиан, изречено пред мен в миговете преди смъртта му, тежки, обвиняващи думи, докато той отказваше прегръдката ми.

Стъписването бе осезаемо — като гръм, толкова далечен, че остава нечут, но усетен. Трепет в самите кости. „И всичко, което предстои, всичко, което връхлита към нас…“

Видя объркването в широко отворените очи на Кругава.

— Танакалаян… той ти е отказал?

— Да. Така и не ме одобри — но едва ли не сте знаели за това. Сигурно ви е въздействал, ден и нощ, подкопавал е решението ви да не ме направите Щит-наковалня. А когато умря, страховете и съмненията му се вкорениха у вас.