Араникт поклати глава.
— Нищо. Но пък почти никой не знае.
— Често мисля за това. В сънищата ми има спомени за неща, които никога не съм правил или виждал. Крайно притеснително, поне в началото. Също като теб нищо не знам за връщането ми в света на живите. Покана ли беше? Разкъсване на вериги? Просто не знам.
— Силата за постигане на такова нещо трябва да е огромна.
— Нещо ми подсказва — отвърна той с кисела усмивка, — че дори силата на един Древен бог не би била достатъчна. Желанията на живите — за връщането на онези, които сме изгубили — не могат да разкъсат законите на смъртта. Това не е пътуване, което човек изобщо би могъл да предприеме, и вече не сме онова, което сме били като живи. Аз не съм същият човек, защото онзи човек умря в тронната зала, в нозете на своя крал.
Тя го гледаше със страх в очите.
— Дълго — продължи Брис — мислех, че няма да мога да намеря нищо — дори ехо на онова, което бях някога. Но след това… ти. — Млъкна и поклати глава. — И тъй, какво мога да ти кажа? Каква стойност има всичко това извън истините, които вече си споделихме? Мисля, че е следното: бях освободен… за да направя нещо. Тук, на този свят. Мисля, че вече знам какво е то. Не знам обаче какво ще бъде постигнато. Не знам защо е толкова… важно. Пазителят ме върна, защото аз съм надеждата му. — Погледна я рязко. — Когато спомена за вярата на Тавори в момчето, улових проблясък… като мъждукане на далечна свещ, като през мътна вода… от някой в сумрака. И осъзнах, че съм виждал тази сцена преди, в един сън.
— Някой — промълви Араникт. — Твоят Пазител?
— Не. Но съм усещал мислите на онзи непознат — сънувал съм спомените му. Стара къща, където съм бил някога, но сега е празна. Наводнена, тъмна. Като толкова други неща на дъното на океаните, времето й бе отминало, предназначението й — изгубено. Той влезе в нея, искаше да я намери, както я е намирал преди, искаше най-вече утехата на близки. Но тях ги нямаше.
— „Тях“? В онази къща са живели хора?
— Вече не. Той я напусна и сега върви, понесъл фенер — виждам го като фигура от мит, последната душа в дълбините. Самотното смътно сияние на всичко, което му е останало да предложи на някого. Миг на… — Вдигна ръка и изтри сълзите си. — На… светлина. Облекчение. От ужасния натиск, от бремето, от тъмнината .
Бяха спрели. Тя го гледаше и очите й бяха пълни с тъга.
— Той зове ли те? — прошепна Араникт. — Моли ли те за близостта ти, Брис?
Брис примига и поклати глава.
— Не знам. Той… ме очаква. Виждам светлината на фенера, виждам сянката му. Всичко е като от мит, заклинание. Чака ли душите на удавените? Като че ли трябва да е така. Когато затъваме, когато губим усета кое е горе и кое долу — не се ли случва често това, когато някой се дави? И виждаме светлина в сумрака, и вярваме, че натам е повърхността. Но вместо това… неговият фенер ни зове. Надолу и надолу…
— Брис, какво трябва да направиш?
— Има един глас вътре в мен — каза той хрипливо, гърлото му изведнъж бе пресъхнало. — Всичко, което са взели моретата — боговете и смъртните — всички… Незасвидетелствани . — Вдигна глава и се взря в широко отворените й очи. — Обвързан съм също като адюнктата, също като нея нещо ме тласка към… нещо. Бях ли възкресен, за да съм брат на крал? Командир на армии? Дали съм тук в отговор на братова скръб, на съжаление , че нещата не са като някога? Тук ли съм, за да изпитам отново какво е да си човек, да си жив? Не. Има нещо повече, обич моя. Нещо повече.
Тя се пресегна и го погали по бузата.
— Трябва ли да те изгубя, Брис?
„Не знам.“
Араникт като че ли видя отговора му, макар и неизречен, защото се притисна в него и той я прегърна с една ръка.
„Скъп глас. Скъпо нещо, което чака в мен — думите не могат да променят светове. Никога не са могли. Би ли разбунил хиляда души? Милион? Да разриташ калта и да я понесат безумните течения? За да се утаи отново, някъде другаде?“
„Сянката ти, приятелю, я чувствам като своя собствена.“
„Светлината ти, тъй треперлива, тъй смътна — всички блуждаем в тъмното, от мига на раждането до мига на смъртта. Но ти мечтаеш да ни намериш, защото като всеки от нас си сам. Има нещо повече. Трябва да има нещо повече.“
„В името на всичката любов в жилите ми, моля те, трябва да има повече.“
— Не ме поучавайте, сър, в заветите на нашата вяра.
Толкова много беше отдадено на мълчанието, сякаш бе драгоценно хранилище, съкровищница, която би могла да преобрази всичко, което е побрала, и да превърне страховете в множество храбри добродетели. „Но тези страхове са непроменени.“ Щит-наковалня Танакалаян стоеше пред Кругава. Звуците на пет хиляди братя и сестри, вдигащи лагера, ги обкръжаваха.
Читать дальше