Стивън Ериксън - Сакатият бог

— Ще спрете ли всички!?

Викът на Араникт наистина ги спря.

Геслер изруга тихо и извърна очи от предизвикателния поглед на Сторми.

— Принце, изобщо не съм го искал това. Исках вие да поемете върховното командване — вие или Кругава. Богове, дори онази кралица, за която говорихте. Изобщо не го искам.

— Проблемът се оказа много по-сложен, отколкото мислех — рече Брис. — Но ще спазя споразумението си с адюнктата. Не очаквам и кралица Абрастал да склони. Нашите благороднически титли са само продукт на обстоятелства. Не предполагат някаква особена дарба или способност, както и двамата знаем. Смъртен меч Геслер, не може да се отрече, че вие командвате най-внушителната армия в този съюз, поради което командването трябва да се падне на вас.

Геслер въздъхна отчаяно.

Сторми изръмжа, обърна се и закрачи към чакащите К’Чаин Че’Малле. Малкото рошаво куче го последва.

Геслер сви рамене.

— Харесваше ни както го бяхме направили — богове, колко отдавна беше. Сврени в някакъв мръсен гарнизон в едно вмирисано рибарско селце. Бяхме се покрили толкова далече, че светът сякаш бе забравил за нас, и точно така искахме да е. А виж ни сега. Богове на бездната!

Брис кривна глава.

— И оттогава сте били с адюнктата?

— Не съвсем. Въвлякохме се във Вихъра — един бунт. Обвиняваме Имперския историк за това, него, да. Все едно, изобщо не си заслужава да се знае — мизерна история за това как се тътрим и се лутаме насам-натам през половината проклет свят. Нищо забележително не направихме, освен може би че останахме живи, и виж докъде ни доведе това.

— Щом двамата с приятеля ви се чувствате толкова впримчени, защо просто не напуснете? — попита Брис. — Не се ли нарекохте вече дезертьори?

— Де да можех. Наистина. Но не можем и го знаем.

— Но… защо?

Геслер погледна унило Гръб и промълви като осъден на смърт:

— Защото тя ни вярва .

— Всъщност се получи доста добре — подхвърли Араникт, докато яздеха в бавен тръс назад към колоната.

Брис я погледна.

— В гласа ти имаше голяма тревога, Араникт. Когато ни стресна всички.

— Откъде идват боговете, Брис? Знаеш ли?

Той поклати глава. Не искаше да пробужда спомените си за морското дъно, за забравените менхири, загърнати в тиня. Сякаш цял живот беше странствал из онези кални пусти дълбини. „Спях и толкова исках да спя — вечно. А ако това не беше смъртта, която намират другите, беше смъртта, която намери мен. Такава умора… бях загубил волята си да се измъкна на свобода.“

— Геслер и Сторми — промълви Араникт. — Те са на една ръка разстояние.

— Моля? От какво?

— От божествеността.

— Говориш за неща, за които обичаше да говори Куру Кан. Представата на древната Първа империя за възнесението.

— Дестраянтът спомена за огън.

— Момичето, Синн…

Араникт изсумтя.

— Тя, да. Огънят, в най-безумната си проява, е изключително унищожителен — би могла да изгори всички ни на пепел, без изобщо да помисли. Когато таиш такава сила в себе си, тя изгаря всичко човешко. Не чувстваш нищо. Но, Брис, ти не разбираш — адюнктата иска Синн да е с тях.

— Колкото може по-далече от нея? Не мисля, че Тавори би…

— Не, не това е основанието й, Брис. Геслер и Сторми са.

— В такъв случай беше права като каза, че не разбирам.

— Те двамата са влизали в Крепостта на Огън, в това, което мъдреците на Първата империя са наричали Телас . Тавори иска Синн да е с тях, защото никой друг не може да й устои, никой друг не би могъл да се надява да преживее силата й, защото когато Синн съживи тази сила, както каза Калит, ще има огън .

— Адюнктата предупреди за измяна…

— Брис, Геслер и Сторми са на ръба на асцендентството и го усещат. Двамата са се вкопчили на живот и смърт…

— В какво са се вкопчили?

— В човечността си — отвърна тя. — Пръстите им са изтръпнали, мускулите им пищят. Ноктите им са напукани и кървят. Видя ли как ги гледаше момчето? Онзи Гръб? Той стои до Синн като въплътената й съвест — тя вече наистина е извън нея. Би могла да я изтласка настрана или да изтръгне живота й — не знам защо не го е направила вече. Въпреки всичкия този огън в ръцете й сърцето й е студено като лед.

— Да не би да ми казваш, че момчето няма никаква своя сила?

Тя го погледна рязко.

— Адюнктата спомена ли за него? За момчето?

Той кимна притеснено.

— Какво каза?

— Каза, че той бил надеждата за всички нас и че в края неговата сила ще — би могла — да се окаже спасението ни.