Стивън Ериксън - Сакатият бог

— Араникт?

— Няма нищо — рече тя, ядосана сякаш на себе си. — Искаш ли да си като нея, Брис? Искаш ли отговорностите ти да те погълнат?

— Не, разбира се.

— А откакто тръгнахме с Ловците на кости, какво ти даде адюнктата.

— Не много…

— Нищо — отсече тя. — Нищо освен мълчание. Всеки път, когато ти трябваше нещо повече, тя ти даваше мълчание. Брис, ти от много дни не си казал почти нищо на никого. Не поемай чужди рани. Недей.

Той въздъхна, обърна се и се загледа напред. Тъмното петно на легионите в мъгливата далечина и по-близката група от хора и гущери, приближаваща се към тях.

„Когато Пазителят на имената дойде за мен, морето изтичаше от него като сълзи. Но вече бях мъртъв. Не видях нищо от това. Едва след прераждането ми ме намериха тези видения. Виждам как горкият Рулад Сенгар лежи посечен на оплискания с кръв под и зове братята си. Виждам ги как извръщат очите си от него. Виждам тялото си, свлечено до подиума. Виждам моя крал, седящ безжизнен на трона.“

„Можеше ли просто да го оставим там, толкова безсилен да се възпротиви на кукловодите, които винаги се сбират при символите на власт — толкова ли слепи са всички те, та да не разберат нелепостта на амбициите си? Жалката корист на всичките си дребни кроежи? Да сграбчиш тези мъртви ръце и нозе и да го подчиниш на своята воля.“

„Сънувал съм имената на хиляда изгубени богове. Ще ги изрека ли изобщо някога? Ще изрека ли на този свят за сетен път онези имена на падналите? Достатъчно ли е да отдадеш възпоминание на мъртвите? Име в дъха ми, изречено силно, в шепот, в дързък вик — ще се разбуди ли някоя изгубена душа? Ще намери ли себе си отново?“

„Като изричаме името на един бог, създаваме ли го?“

— Брис.

— Да, Араникт?

— Чу ли ме?

— Чух те и ще се вслушам в предупреждението ти, обич моя. Но трябва да имаш предвид, че понякога самотата е единственото останало ти убежище. Самотата… и мълчанието.

Видя как я потресоха думите му и съжали. „Ще възкреся ли с име един бог? Ще го накарам ли отново да отвори очи? Да види всичко, оставащо край нас, да види опустошението, което сме нанесли?“

„Толкова ли съм жесток? Толкова ли съм егоистичен?“

„Мълчание. Тавори, мисля, че започвам да те разбирам. Трябва ли падналите да бъдат принудени да видят за какво са загинали, да видят как е пропиляна саможертвата им? Това ли имаш предвид — това ли винаги си имала предвид — с «незасвидетелствани»?“

— Ето, че сега ти плачеш. Блудния да ме бутне дано, Брис, каква жалка двойка сме. Стегни се, моля те — вече сме почти при тях.

Той вдиша накъсано и се изправи в седлото.

— Не можех да я спра, Араникт.

— Наистина ли го очакваше?

— Не знам. Но мисля, че проумях нещо. Тя ни дава мълчание, защото не смее да ни даде нищо друго. Това, което виждаме като студенина и безразличие, всъщност е най-дълбокото въобразимо състрадание.

— Мислиш ли, че е така?

— Избирам да го вярвам, Араникт.

— Добре тогава.

— Знаменосец! — извика Брис.

Младежът дръпна юздите и извърна коня си надясно. Брис и Араникт се изравниха с него.

Двамата морски пехотинци бяха слезли от Ве’Гат. До тях стояха една жена и момче и момиче. Жената бе на средна възраст, Оул по рождение навярно. Децата бяха малазанци, макар че явно не бяха близки на двамата. Беше ли ги виждал някъде. В двореца? Вероятно. Зад хората стояха половин дузина К’Чаин Че’Малле, сред които и трите оседлани същества. Два от другите гущери не бяха толкова яки, но вместо ръце имаха мечове, а третото бе с по-широка муцуна, по-едро и невъоръжено. Две дръгливи псета обикаляха между краката на гущерите. Хората тръгнаха към тях.

— Араникт — промълви Брис, — кажи ми какво виждаш.

— Не сега — отвърна тя хрипливо.

Той я погледна и видя, че пали пръчка ръждивец, ръцете й трепереха.

— Кажи ми поне това. Трябва ли един принц на Ледер да отстъпи командването на тези?

Димът изсъска от устата й.

— Морските пехотинци… Да, по една проста причина.

— И тя е?

— По-добре на тях, отколкото на двете деца.

„Разбирам.“

Спряха на пет крачки от тях и гладко обръснатият войник заговори. Погледна знамето и рече:

— Значи е вярно.

Брис се покашля.

— Моят брат, кралят…

— Не храни никакво уважение към военните институции — рече десантчикът и кимна. — Гуглата да ме вземе, само заради това бих го последвал навсякъде. Какво мислиш, Сторми?

Другият мъж се навъси, почеса се по рижата брада и изпръхтя.

— Трябва ли?

— Какво да трябва? Тъпак, казах, че…