Стивън Ериксън - Сакатият бог

— Колко лошо, че същото не може да се каже за онази млада жена, съпруже.

— Нея изобщо не съм опетнявал — нито веднъж!

— Техол, виждал ли си изобщо онази проклета картина?

— Само веднъж, скъпа, след като ти изгори единственото копие. И — точно така, изглеждаш много добре с този размахан пръст — художникът оттогава е потиснат…

— По-скоро бяга уплашен — подхвърли Бъг.

— Техол, за Имперското знаме…

— Не започвай пак, Брис. Мислех, че отдавна го решихме това. Хубаво е и много подходящо…

— Но кой ще се стече под него?

— Брис, ако една армия трябва да се стича под нещо, човек може да предположи, че здраво е загазила, нали? Е, добре, има ли по-подходящо място, под което да се свре, от кралското легло?

— С всичките други пилци — добави Бъг. — Виж, това беше умно, ваше величество.

— Чакай малко — намеси се кралицата. — Какво имаше предвид с „единственото копие“?

— Брис, събирай войските!

Сега, изпотен под яркото слънце, братът на краля изсумтя… но как му липсваха онези дни. Хаотичният палат на крал Техол изглеждаше много далече. Присви очи към знамето и се усмихна.

Араникт се приближи и спря до него.

— Принце, радвам се, че ви виждам усмихнат. Какво толкова ви развеселява?

— Нищо, Атри-Цеда. В смисъл, нищо съществено. К’Чаин Че’Малле са ни намерили — каква пъстра сбирщина съюзници ставаме, не мислите ли? Все едно. Елате с мен. Искам да се запозная с новите ни командири.

Тя се намръщи.

— Не са ли двама прости морски пехотинци, ваше височество? Всеки може да се сдобие с титла — това едва ли ги прави годни да искат подчинение от един принц, да не говорим за кралицата на Болкандо.

— Геслер и Сторми са много повече от прости малазански десантчици, Араникт. И нямам предвид новите им титли.

— Не помня да съм ги срещала.

— За мен ще е удоволствие да ви запозная, ако благоволиш.

Подкараха един до друг, знаменосецът яздеше на двайсет крачки пред тях. Конските копита затупаха кухо.

— Брис, чуваш ли това?

— Яздим по дъното на древно езеро — каза той. — Често пъти езерото остава, но само под повърхността, и смятам, че точно така е било тук някога. Но сега…

— Водата е изчезнала.

— Да. Изчезнала е.

— Възможно ли е всички да пропаднем?

Той сви рамене и не каза нищо.

— Значи вече и теренът под нас е несигурен.

— Съжалявам, Араникт. Дълго те пренебрегвах.

— Да.

Летящото крило възвиваше зад тях, трийсет пиконосци на Блуроуз в съвършен строй. Брис помисли за войника, когото бе загубил — „заради любов, ни повече, ни по-малко“. Хенар Вигълф сега вървеше с Ловците на кости. „И дори да съм го изпратил на смърт, не мисля, че ще проклина името ми.“

— Не се оправям много добре със скръбта, Араникт. Когато умряха родителите ни, без Техол и Хул едва ли щях да го преживея. Куру Кан ми каза веднъж, че скръбта няма нищо общо с тези, които са си отишли, и е свързана само с тези, които са останали. Усещаме отсъствието им в живота си като отворени рани и те никога не се затварят, колкото и години да минат.

— Скърбиш ли тогава за адюнктата и Ловците на кости?

— Безсмислено е, нали? Тя… трудно е човек да харесва тази жена. Тя гледа на всеки човешки жест като на някакъв вид поражение, слабост. Отговорностите й я поглъщат, защото няма да си позволи нищо друго.

— Разправяха, че имала любовница — каза Араникт. — Загинала е, спасявайки Тавори.

— Представи си раната, която е оставило това.

— Никой не иска да бъде нехаресван, Брис. Но ако трябва да е така, човек се стреми към други неща. Като уважение. Или дори страх. Всеки избор, който правим, отпада, без дори да го забележиш, докато не останат съвсем малко, и тогава осъзнаваш, че си само това, което си.

Брис помисли над думите й и въздъхна.

— Би трябвало да я харесам. Да намеря нещо… Освен нейната вещина, освен нейната упоритост дори. Нещо…

— Брис, за какво скърбиш? Да не би да е за това, че не успя да намериш у Тавори причините, които ти трябваха, за да я последваш?

— Трябваше да говоря с теб преди няколко дни — изсумтя той.

— Беше потънал в мълчание.

— Задържах се близо до нея, колкото можах. Като човек, умиращ от жажда — беше ли тя спасението ми? Или беше просто мираж? — Поклати глава.

— Няма да се върнем, нали?

— Да, няма.

— Ще се справим с това.

— Да, тъй че ще трябва да крия несигурността си — от офицерите ми, от войниците…

— Но не от мен, Брис.

Той се обърна да я погледне в лицето и се стъписа, като видя сълзите, потекли по прашните й страни.