Стивън Ериксън - Сакатият бог

Вълни на погнуса извираха от стомаха й непрестанно и плъзваха бавно като прилив, и щом се отдръпнеха назад, оставяха утайка в костите й. „Това място иска да ме убие. Усещам го.“ Кожата й бе лепкава и хладна под наметалото. „Иска ме отвътре. Гладно като зараза. Кой може да е направил това? Защо? Какъв ужасен сблъсък е довел до това?“

Представяше си, че ако се вслуша достатъчно внимателно, ако всички звуци от хилядите крачещи напред войници и стотици търкалящи се фургони заглъхнат изведнъж, ако дори стонът на вятъра заглъхне, ще може да чуе все още монотонните слова на ритуала, възпламенил пожарите и довел до жестокото оскверняване, превърнало земята в Стъклената пустиня.

„До това води отчаянието, онова отчаяние, което краде светлината от света, което се надсмива на борбата на самия живот да съществува, да устои. Което се опълчва на желанието ни да изцерим, да поправим всичко, което сме разрушили. Което отказва самата надежда.“

„Ако отчаянието има ритуал, проговорил е тук.“

Докато яздеше толкова близо до искрящата граница, до бреговете от кости и напукани скали, имаше чувството, че пустинята я поема вътре в себе си, че убийствените кристали са започнали да растат вътре в нея, нашепват пробудени в ехото на древни светове. „Че всичко, което сме, е направено погрешно. Това е усещането, което внушава.“

Армията на Брис Бедикт беше на много дни зад другите две, тъй като принцът се бе постарал да се раздели с Ловците на кости последен. Бяха продължили с тях до самия край на пустинята. Осем дни през все по-пресъхнала и негостоприемна земя. Питаше се дали се бе надявал да накара адюнктата да размисли, да я убеди колко безумна е решимостта й да прекоси Стъклената пустиня. Или навярно бе обмислял да придружи обречената сила. За първи път, откакто бяха станали любовници, Брис се беше затворил за нея. „И не само за мен. За всички.“

„А в деня, в който се разделихме с тях, стоеше близо до Тавори, но не каза нищо. Поне докато всички гледахме как Ловците на кости се строиха и поеха на път през онова отвратително сметище от кристали и кости и навътре в жестокия блясък. Всички гледахме и никой от нас — нито един от цялото множество войници — нямаше какво да каже.“

Когато и последният тежко натоварен фургон се изтъркаля през прохода и последният завихрен по дирята на малазанците облак прах се разнесе, когато колоната се стопи в свирепия блясък и надигащ се зной, Брис бе извърнал лицето си към нея.

Погледът му я стъписа, разби цялата й защита. Каквото и да беше мислил да направи, за да разубеди адюнктата, моментът бе отминал. Не, хиляда моменти. Цели осем дни и никой от тях задържан, никой от тях стиснат в ръката като оръжие. Крехката стена от безмълвие го беше надвила, надвила бе всички. Онзи поглед…

„Безпомощен. Изпълнен с… В името на Бездната, изпълнен с отчаяние.“

Изключителна жена бе Тавори Паран. Всички го разбираха. Всички бяха видели ужасяващото величие на волята й.

И войниците й я бяха последвали. За Араникт това бе най-непоносимото за гледане. Отделенията се събраха, ротите се строиха и докато минаваха в марш покрай принц Брис, му отдаваха чест рязко и отсечено. „Като на парад. Очите скрити в сянката на шлемовете, стегнатите юмруци на гърдите, израженията, изсечени от камък — богове, никога няма да забравя това. Онези лица. Ужасяващи със своята празнота. Войниците: ветерани от нещо много отвъд битките, много отвъд вдигнатите щитове и оголените мечове, отвъд дори писъците на умиращите другари и опустошаващата скръб.“

„Ветерани от цял живот на невъзможни решения, на всичко непоносимо и всичко непримиримо.“

След това Брис Бедикт подкара в челото на колоната и поведе войниците си на юг, покрай самата граница на Стъклената пустиня. Беше ясно, че веднага щом стигнат най-южния й край, скоростта ще стане свирепа. Бяха на повече от седмица зад перишите и легиона Евъртайн.

Араникт запали нова пръчка ръждивец. Вратът й се беше схванал, а се оказваше невъзможно да извърне лице и да гледа напред. Стъклената пустиня я държеше като капан.

„Те са там. Залитат ли вече под напора й? Заразила ли ги е вече лудостта й? Избиват ли се вече помежду си, обзети от безумна ярост? Вече три дни. Може вече да са мъртви, до един. Още кости за трошене, да ги навее вятърът до брега — единственото отстъпление, което им е останало.“ Погледна отново избелелите грамади от кости. „Всички вие ли сте се опитали да преминете пустинята.“