Стивън Ериксън - Сакатият бог

— За да отразява — каза Спакс, — огледалото се прави здраво, лъскаво и съвършено гладко.

— Намери ни още вино, Спакс — изръмжа Абрастал, — това свърши. Кругава, ти се закле във вярност на адюнктата. Защо?

— Бяхме обезпокоени. Започнали бяха да ни мъчат съмнения, особено дестраянта и неговите най-висши сенешали — онези, които са посветили живота си на философията на нашата религия. Обучавахме се да бъдем оръжията на войната, виждате ли, но бяхме започнали да се питаме дали единственият жест на човечеството е този, който нанася насилие. Унищожение. Чудехме се на привидно непреодолимата мощ на възмездието, отплатата и праведното наказание. — Очите й бяха тъжни. — Това ли е всичко, което притежаваме? Нищо ли друго няма, което да може да се опълчи на тези оръжия?

— Значи трябва да си видяла нещо. В нея. В Тавори Паран…

Но Кругава поклати глава.

— Единственото, което знаех за нея в онзи момент, когато обрекох службата си и службата на Сивите мечове — единственото, което знаех, дойде от виденията на сенешалите. Падналия бог е пострадал. В ужасна болка. Като звяр — като всеки от нас — се е разярил срещу мъчителите си. В това той е повече вълкът, отколкото сме ние. Или отколкото изобщо можем да се надяваме да бъдем. Ваше величество, един нож в гърлото му ще е милост, защото толкова много — трябва да разберете това — толкова много вече са се събрали, за да се хранят от болката му, да пият сладката отрова на кипналата му кръв. Нещо повече, като виждат неговия плен и агонията му, те се чувстват възвисени — това ги кара да се чувстват силни и единственото приложение на тази сила е жестокостта. В края на краищата не правим ли винаги точно това?

— Сънищата на сенешалите, Кругава. Какво предлагат те?

— Алтернатива. Изход. В сънищата им има жена, смъртна жена, неуязвима за всякаква магия, неуязвима за изкушението от вечното страдание на Падналия бог. И тя държи нещо в ръката си — малко, всъщност толкова малко, че нашите сънуващи не могат да различат естеството му, но то ги обсебва — о, как ги обсебва!

— Какво държи? — настоя Абрастал и се наведе към нея. — Все трябва да имате някакво предположение.

— Предположение ли? О, стотици предположения имам, ваше величество. Това, което държи, има силата да освободи Падналия бог. Има силата да се опълчи на боговете на войната — и на всеки друг бог. Има силата да съкруши живота на мъстта, на възмездието и праведното наказание. Силата да изгори самото изкушение от страданието . — Очите й блеснаха на светлината на фенера. — Можете ли да си представите такова нещо?

— Виждал съм я достатъчно пъти — обади се Спакс. — Нищо не виждам в ръката й.

Кругава остави чашата си. Седеше отпуснала ръка на коляното си, с дланта нагоре. Взря се в нея, сякаш се опитваше да сътвори с мисълта си онова, което й трябваше, и прошепна:

— Не е огледало. Но… о, как бих искала да е.

— Кругава — каза тихо и някак плахо Абрастал. — В момента, в който застана пред нея, нямаше ли някакво съмнение? Нямаше ли поне един миг на… несигурност?

— Помислих си… в очите й, толкова унили, че видях… нещо. А сега се питам — неволно се питам дали всичко, което ми се стори, че видях, не беше просто това, което исках да видя. — Ръката й бавно се сви, затвори се като цвете по заник. — Огледалото лъже.

Последните думи разтърсиха Спакс до дъното на душата му и той скочи и викна:

— Тогава защо не прие аргумента на своя Щит-наковалня? Кругава! Защо изобщо си тук?

Тя го погледна с помръкнали очи.

— Исках справедлива война. Исках да е последната от всички войни. Исках край. Един ден вълците ще тичат само в спомените ни, в сънищата ни. Не искам да доживея да видя този ден.

— Там имаше нещо — настоя Абрастал. — В ръката й — прорицателите ви са го видели, Кругава. Видели са го. Трябва да откриеш какво е — за да направим всички ние това, да направим каквото тя иска — заради нас , Кругава, трябва да го откриеш!

— Но аз вече знам какво е то, ваше величество. И вече разбирам как е отслабвало пред очите ми. Как пред очите ми светлината му гаснеше от света. Виждате отчаянието на адюнктата — о, да, тя е отчаяна. Ние сме твърде малко. Проваляме се. Скъпоценното нещо, което тя намери… плати скъпо за него, прекалено висока цена. За нея, за Ловците на кости, за нас.

— Значи огледалото не е излъгало — изръмжа Спакс.

— Лъжата е във вярата, сър. Вярата, че може да успее да спечели, че може да оцелее дори. Виждате ли, тя наистина е обикновена смъртна и силата й не е по-голяма, отколкото на всеки друг. Била е във война — така мисля — през целия си живот. Чудно ли е изобщо, че вече залита?