Стивън Ериксън - Сакатият бог

Екипите теглеха с песен въжетата. Колони от черен мрамор се изправяха в кръг около искрящата могила. Прахта в устата на Спиндъл имаше вкус на надежда, а болката в раменете и кръста бе като обещание за спасение.

Беше я видял днес и тя беше… по-добре. Все още дете всъщност, жестоко употребено, и само някой кучи син щеше да твърди, че всичко е било за добро. Че намирането на вяра може да дойде само от ужасно страдание. Че мъдростта се ражда от рани. Все още дете, проклятие, прочистено от мръсните пороци, но погледът й си беше там, в състарените й очи. Познанието за убийствени аромати, разпознаването на собственото ти същество, оковано във веригите на слабостта и страстта.

Тя беше Висшата жрица на Избавителя. Беше я взел в прегръдката си и тя бе последната, познала този дар.

Бяха изкопали цели кошове жертвоприношения. От Т’лан Имасс най-вече. Парчета лъскава кост, раковини и кехлибар, които се изсипваха по страните на гробната могила. Големите гипсови фризове, по които работеха сега в Корал, вече побираха тези странни, любопитни дарове в широките си изящни ивици, обкръжаващи Деветте свещени сцени.

Спиндъл се подпря на фургона с вода и зачака реда си с очуканото тенекиено канче в напуканата си мазолеста длан.

Беше морски пехотинец някога. Подпалвач на мостове. Беше се обучавал като всеки малазански морски пехотинец във военно инженерно дело. А сега, три месеца след завръщането си от Даруджистан (леле какъв ужас бе там!), бе станал началник на група изкопчии, но също като през войнишките си дни нямаше да седне и да остави на другите да вършат цялата тежка работа. Не, честно.

Не беше му минавала през ума убийствена мисъл от седмици. Добре де, от дни.

Слънцето грееше ярко над блатистата низина. По западния път огромни фургони лъкатушеха от и към кариерите. А колкото до града на юг… Той се обърна натам и примижа. Величествена светлина. Куралд Галайн си бе отишъл. Черен Корал вече не беше черен.

Отишъл си беше. Тайст Андий бяха изчезнали и онзи червен дракон — с тях. И бяха оставили всичко — книги, съкровища, всичко. Нито дума на никого, нито намек. Адски загадъчно, но пък какво му беше странното на това? Те не бяха хора. Не разсъждаваха като хора. Всъщност…

— Богове на бездната!

Внезапно изригване от високия дворец и кулите, вихрещ се мрак, който се разпръсна на кипнали облаци и след това се разсипа на парцали.

Екипите се развикаха. Страх и тревога. Ужас.

Далечни крясъци… Порой от крясъци.

Спиндъл бе паднал на колене, тенекиеното канче се изплъзна от разтрепераните му ръце. Последния път… богове! Последния път, когато бе видял…

Велики гарвани изпълниха небето. Хиляди. Кръжаха и се извисяваха с оглушителен грохот. Дори слънцето изчезна за миг зад огромния им облак.

Усети старите сълзи, надигнали се от дълбокия кладенец вътре в него. Беше мислил, че е запечатан. Забравен. Но не.

— Приятелите ми — прошепна той. — Тунелите… о, сърцето ми, сърцето…

Великите гарвани. Изригваха от високите части на града, излитаха все по-високо, трупаха се и се понасяха над залива.

— Отиват си. Отиват си.

И докато извираха над града, докато кипваше ятото им над морето на изток, стотици ужасни, съкрушителни спомени закръжиха в душата на Спиндъл и накацаха там.

Само мръсник щеше да твърди, че всичко е било за добро. Че намирането на вяра може да дойде само от ужасно страдание. Че мъдростта се ражда от рани. Само мръсник.

Беше коленичил.

И плачеше както може да плаче само войник.

Нещо привлече Банашар към групата войници. Може да беше просто любопитство. Поне така трябваше да изглежда, но истината бе, че вече всяко негово движение от едно място на друго беше неговият начин да избяга. „Да избягам от сърбежа. Сърбежа за храмови мазета, за всичко онова, което ми бе подръка. Но откъде можех да знам? Как можеше да знам?“

Стъклената пустиня го предизвикваше. Съвършеният лукс на пиянския рай, безбройните делви вино, което не беше му струвало и един петак, всичко това беше свършило. „Сега съм прокълнат. Както се заклех на Блистиг, както им казах на всички, трезвост е сполетяла горкия стар Банашар. Нито капка в жилите му, нито намек в трескавия му дъх. Нищо от човека, който беше.“

„Освен сърбежа.“

Войниците — редовна пехота според него — се бяха събрали около един преобърнат камък. Бяха го обърнали, за да затиснат единия ъгъл на кухненската палатка. Нещо се беше крило под камъка.