Стивън Ериксън - Сакатият бог

„Блудния да ме бутне дано.“ Облиза устни. Мехурът я щипеше все едно всичко, което съдържаше, бе вкиснало.

Проклетото момче се бе вторачило в нея. Тя виждаше гнойните ранички около устата му, петната на лицето му. Виждаше, че е изплашено до смърт. Сирак, чието ново семейство е било убито пред очите му. Беше донесло думите на принца. Беше я намерило, изпълнило бе заповедта на Йедан. Правеше каквото трябваше да прави. „Да изпълнява заповеди. Вкопчил се е в дълга толкова отчаяно, колкото всеки от нас. Престани да ме гледаш така.“

— Заведи ме.

И като зажадняло за брега дете, момчето я хвана за ръката и я поведе.

Вонята на кипящото гъмжило я задави. Пот и повръщано, лайна, пикня и страх. Как можеше да се бие човек сред това? За малко издърпа ръка от студената ръка на момчето. Но отзад вече я бутаха други ръце. Лица се обръщаха към нея и крещяха нещо. Изпълнени с молба очи се взираха в нейните. Паниката я загръщаше като сив облак.

Някакъв мъж й пречеше да мине, мъж, паднал на четири крака. Пити го погледна, докато се мъчеше да го прекрачи. Ранен не от някакво оръжие, а от самия ужас. Осъзнаването на това разпали яростта й и тя кресна:

— Вдигни се, жалка торба говна! Там умират! За теб! Стани! — Най-после изтръгна ръката си от ръката на момчето и сграбчи мъжа за косата. — Изправи се! Ти си с мен — хайде!

Бойците около нея гледаха. Зяпнали. Нещо се втвърдяваше в очите им и тя се зачуди защо.

— Хайде води ни, момче! Към предната линия, бързо! Ти, войник, не си и помисляй да отстъпваш!

„Леле! Сякаш знам какво правя. Сякаш вече съм го правила.“

Вече чуваше гласове около себе си.

— Виж, капитанът е тук…

— Капитан Пити — видя ли я? Там…

— Скастри един бъзльо…

— Уби го!

— Пити уби един страхливец — ей така, пред очите ми!

— Богове на бездната! — измърмори тя. Момчето се обърна, докато се мъчеше да се провре между двама ледерии. Очите му грейнаха.

И тогава, изведнъж, тя видя върховете на копията, святкаха и трещяха при сблъсъците с щитове, замахваха напред. За първи път успя да зърне лице на лиосан. Дълго, тясно, изопнато — но — „Блудния да ме вземе! Та те приличат на андиите! Досущ са като тях.“

Само че белокожи вместо чернокожи. „Това ли е? Това ли е единствената шибана разлика?“

Очите се впиха в нейните, светлосини и плашещо млади, над сражаващата се гмеж между тях. И тя видя страха му. Ужасния му и ужасяващ страх.

— Не — промълви Пити. „Не прави това. Върни се назад. Моля те…“

Острие на брадва изтрещя в слепоочието на лиосана, костите се огънаха и то хлътна. Кръв плисна от едното око, носа и устата. Другото око, останало впито в нея, изведнъж помръкна и младежът рухна и се скри от погледа й.

Пити простена. Сълзите й се надигнаха, ноздрите й се запушиха и се наложи да задиша през уста — не можеше да вдиша достатъчно. Едва виждаше през мъглата. А светлината се изливаше, изпъстрена от сенки. Лееше се надолу и надолу…

Някаква ледерийка се пресегна назад, кървавата й ръка се вкопчи в китката й. Дръпна я напред.

— Ефрейтор Найт каза, че ще се върне скоро, сър.

Разговор ли щеше да е това? Вече виждаше битката — ето там, почти на ръка разстояние. Къде бе отишло момчето? Не се виждаше никакво. Страхливецът й? Там, изведнъж озовал се на първата линия, изкрещя и завъртя щита нагоре, за да отбие свирепия замах на меч.

— Какво стана с него?

— Капитане?

— С Найт! Какво стана с него?

— Посякоха му едната ръка, сър. Изтегли се да му я отрежат — каза, че ще се върне скоро. — Жената отново се обърна напред и повиши глас: — Капитан Пити пое командването!

Никой сякаш не чу вика й.

И тогава Пити усети как въздухът се промени, все едно че ушите й изпукаха. Нещо закипя около нея и навън. Отникъде и отвсякъде се разнесе рев, а след това флангът се понесе напред, надигна се срещу фронта на лиосаните.

Пити връхлетя напред, понесена от течението.

Стъпи върху нещо, което се изтъркаля в краката й, и погледна надолу.

Момчето я зяпна. Но не, беше зяпнало в нищото. Раничките около зейналата му уста бяха почернели от прах.

„Не, изчисти ги…“

А след това телата под нея бяха на лиосани, извити, сгърчени около бликащата от зейналите рани кръв. Счупени копия, разкъсани кървави дрехи, празни лица.

Чу други ревове и разбра — знаеше! — че цялата линия на ледериите напира напред, един участък след друг. „Назад в дупката си, жалки окаяни псета!“

— Назад! — изрева тя. — Назад! Това е наше! Това е наше!