Стивън Ериксън - Сакатият бог

Но нямаше да е достатъчно.

Можеше да се досети как гледат нейните шейки на всичко това — не по-различно от самата нея. Йедан нямаше да изразходва тепърва ледерийските бойци като негодна за нищо друго жива стена, не и след това, което бе направил от тях. Щеше да ги изтегли назад и да ги държи в резерв през следващата битка.

„Сондираха, за да изпитат куража ни. Следващия път ще видим истинската им ярост. И ако предмостието бъде укрепено, първият дракон ще премине.“

Шейките гледаха, да, и мислеха за своето време, което щеше да дойде, за своя отпор срещу Лиосан. Малцина ледерии бяха обучени като войници и в това отношение не бяха по-различни от шейките. Но Стражата на Йедан щеше да е там, непоклатими като канари. „Докато не започнат да падат. Нищо повече не могат да направят. Те са най-ценният ресурс на Йедан, но трябва непрекъснато да ги излага на риск. А когато започнат да падат, ще трябва да хвърли следващите ветерани, тоест тези ледерии тук, а тогава сред тях ще са нашите шейки…“

„Толкова е… логично. Но, скъпи братко, това е, което правиш най-добре, нали?“

„Как мога да се преклоня пред това? Няма ли така да направя всичко… неизбежно? Не. Това няма да стане. Ще заема мястото си сред моя народ, на рампата. Знам как да се бия. Може да отстъпвам на Йедан в това, но съм адски близо.“

„Всечено е в душите ни от кралската кръв. Да стоим тук, на Първия бряг. Да стоим тук и да умрем.“

Трупаха тела на лиосани и вдигаха стена пред разлома. Презрението в този жест бе също толкова добре пресметнато, колкото всичко останало, което правеше Йедан. „Гневът е враг. Пазете се от това, Тайст Лиосан. Той ще превърне вашия гняв във ваше падение, ако може.“

„Не мога да накарам брат си да се разгневи. Той не е като вас. Не е като никой от нас. И неговата армия ще го следва. Ще гледат към него и ще поемат в себе си каквото им дава. То е хладно. Безжизнено. Ще го поемат и то ще ги промени всички.“

„Твоята армия, братко. Моят народ. Не мога да спечеля това, но не можеш и ти.“

Взе оръжейния си колан от близкия дънер и го запаса. Сложи си шлема и стегна ремъка. Нахлузи металните ръкавици.

Хората й го забелязаха. Обръщаха се към нея и гледаха как кралицата им се подготвя за бой.

„Но какво си мислят?“

„Защо изобщо гледат към нас. Към брат ми? Към мен? Виж докъде ги доведе любовта ни към тях. До всичките онези осакатени безжизнени тела, които падат в ямата.“

Гледаха как тази спокойна, безмълвна жена се подготвя за битка.

Не знаеха, разбира се, за ужасния вой, който продължаваше да кънти в главата й, за отчаяните писъци и отровната безпомощност, която глождеше всяко кътче в душата й. Не, нищо не знаеха за това.

Брат й ръкомахаше и раздаваше заповеди.

А после се обърна към нея.

Трябваше ли да вдигне ръка? Да признае подвига му? Този първи триумф? Да извади меча си, може би, и да го вдигне високо? Щеше ли да отвърне той подобаващо?

„Изключено. Но виж ме. Гледаме се един друг, да, и никой от двама ни не прави нищо, за да стигнем един до друг. Как бихме могли? Ние сме заговорници в избиването на всички тези хора.“ Ян Товис се обърна към един от вестоносците си.

— Ейрас, отнеси вестта на кралица Друкорлат. Пробивът е отблъснат. Загубите са приемливи. Очакваме следващата им атака.

Момичето се поклони и затича навътре в гората.

Сумрак отново погледна към брега. Брат й не се виждаше никъде.

Беше вече като път, донякъде поне. Бялата прах бе прогизнала от кръв и отъпкана на червеникавокафява кал. Път прав като прът на копие между Венчалната порта на Саранас и Разлома. Разтреперан, Апарал Фордж гледаше приближаващите се фургони, натоварени с ранените. От двете страни на тясната ивица струпаните легиони се готвеха за следващия щурм. Главите се извръщаха да проследят минаващите разбити останки от пропадналата надежда.

Е, това бе достатъчно доказателство, нали? Карканас отново бе окупиран. Пъклените шейки се бяха завърнали, или някой досущ като тях, и бяха решени да оспорят пробива. Лудост. Погледна нагоре и видя четирима от Тринадесетте, все още преобразени, огромните им криле блестяха златни сред несекващата светлина. Драконовата кръв най-сетне ги бе завладяла. Бяха се предали завинаги на хаоса. Сред тях беше Ипарт Ерюл, доскорошен негов приятел.

— Сине на Светлината — прошепна той, — пази се от избраниците си, сега, когато кипва кръвта на Елейнт, за да удави всичко, което бяхме някога.

Вратата зад него се люшна и изтрещя в каменната стена. Апарал потръпна, но не се обърна.