Стивън Ериксън - Сакатият бог

Отзад му отвърна дрезгав вик.

— Аз водя, Апарал Фордж! Гаелар Троу ще поведе!

„Гаелар. Трябваше да се сетя.“

— Гаелар. Сред човеците има командир. Намери го. Убий го.

— Заклевам се, Апарал Фордж! Заклевам се!

Силата, струпана зад Апарал, го накара да потрепери. Този щурм щеше да помете човешките същества. Нагоре и през леса. Към самия град. Към двореца, през трупове и кръв. Синът на Светлината, триумфиращ на Трона, със Скиптъра в ръка.

А ако Майката Тъма обитаваше храма, щяха да я убият.

„Няма да ни спрат. Този път не.“

Сенки отгоре. Той вдигна очи. Три дракона, а след тях четвърти. „Толкова нетърпелив. Ипарт Ерюл. Мисля, че искаш трона. Мисля, че си решил на всяка цена да го вземеш.“

— Лиосан! Седми легион, сниши копията! — Обърна се и се отдръпна вдясно. Гаелар бе готов. Всички бяха готови, настръхнали, напрегнати за сигнала, отчаяно копнеещи да се втурнат напред. Да изригнат през стената от трупове, да изригнат на Брега.

И да започнат клането.

Апарал Фордж рязко спусна меча си.

Сандалат Друкорлат, кралицата на Върховния дом на Тъмата, владетелката на Карканас, крачеше сама в двореца и се питаше къде ли са отишли всички призраци. Трябваше да се тълпят из тези древни зали, да шепнат по коридори и проходи, да дебнат в ниши и прагове. Да се мъчат да си спомнят какво трябва да се направи, да зоват любими същества със смътни гласове. Опипваше с длан стените, докато вървеше, усещаше под кожата си здравия лъскав камък. Оставила бе далече зад себе си жалката свита слуги.

„Дебнещи призраци. Камък като кожа, но кожата е студена.“

Помнеше време, когато всичко това бе различно. Живо. Стражи и гости, молители и слуги, жрици и акушерки, придворни и учени. Заложници. Кръжаха всички в собствените си любими въртопи като кръв в пулсиращо сърце.

Изтърканите й ботуши шумоляха по тесния коридор. Проходът се стесни и стъпалата, до които стигна, бяха ниски и протрити; извиваха нагоре в тясна спирала. Отгоре я лъхна смътно течение и тя спря. „Помня това. Лъхването отгоре. В лицето ми, в шията ми. Надолу около голите ми глезени — бягах — кога беше това? Трябва да съм била дете. Да, дете. Кога беше това?“ Заизкачва се отново. Каменният таван беше потискащо близо.

„Защо бягах?“

Може би някакъв намек за бъдещето. Но за онова дете нямаше никакво убежище. Как можеше да има? Беше тук и столетия след столетия от тогава до сега бяха изваяни плътно като този камък. „Спри да бягаш, дете. Свършено е. Спри да бягаш, дори споменът боли.“

Стигна до горния етаж и спря на малка каменна площадка с врата от черно дърво, вградена в ниша. Дръжката бе направена от железни брънки, оформящи халка. Тя си спомни как първия път трябваше да се пресегне високо нагоре, за да я сграбчи, и да дръпне с всичка сила, за да отвори. „Стая на заложници. Родена в нея, затворена вътре в нея, до деня, в който те отпратят. До деня, в който някой дойде да те вземе. Стая на заложници, дете. Ти дори не знаеше какво означава това. Защото това бе твоят дом.“

Пресегна се и хвана дръжката. Побутна — и нещо се счупи от другата страна, падна и издрънча. „О… не, не, не…“

Отвори вратата.

Леглото почти се беше разпаднало. Насекомите бяха издъвкали завивките и ги бяха направили на прах. Хиляди поколения насекоми. Бяха изяли восъчните свещи в сребърните стойки на здравия скрин от черно дърво. Лъскавото огледало над скрина бе зацапано с черни петна. Навремето на широките прозорци имаше кепенци. Сега не беше останало почти нищо, само купчинки трици по пода.

Влезе. Все още не можеше да го види, но знаеше, че е тук.

„Заключено отвътре.“

В коридорчето към стаичката на дойката намери малките трошливи кости на последната заложничка в тази стая. Мишките бяха изяли детското телце и само сиви петна издаваха местоположението му — телце, проснато между двете стаи. Зъбчетата лежаха пръснати като мъниста от скъсана огърлица.

„Знам какво ти е било. Знам.“ Клане в цитаделата, писъци отдолу, миризма на пушек. Светът свършва. „Майката Тъма обърна гръб. Мечтите на Аномандър за единение се разсипаха като прах между пръстите й. Хората бягаха — бягаха от самия Куралд Галайн. Краят на света.“

Присви се в тесния коридор и се взря в останките. „Дете? Аз ли съм това? Не. Тогава бях много далече оттук. Изпратена, за да изпълня мисията си, но тя се провали. Бях сред тълпа бежанци на Пътя на Галан. Слепият Галан ще ни отведе на свобода. Трябва само да следваме незрящия пророк. Трябва само да вярваме във визията му. О, да, дете, безумието на всичко това бе очевидно. Но Тъмата никога не е била така студена като в онзи ден.“