Стивън Ериксън - Сакатият бог

„А в онзи ден всички ние бяхме слепи.“

Момиченцето заложник не бе напуснало тази стая. Беше се научило на покорство от съвсем мъничко. Казали й бяха да остане тук и беше дръпнала резето, за което бе вярвала, че ще залости външната врата — „всички го вярвахме, всяка от нас поред. Беше утехата ни. Нашият символ на независимост. Резе, което възрастен Андий можеше да счупи с един пръст.“

„Но никой не идваше да опровергае заблудата ни за безопасност.“

„Резето бе неподвластно на всичко, което ставаше извън тази стая. Беше всъщност най-здравата преграда от всички.“

Въздъхна, клекна и опря гръб в стената.

„Аз съм кралица и заложница. Никой не може да ме вземе. Докато не решат. Никой не може да счупи резето ми. Докато не им потрябвам. Междувременно, вижте как царствено седя на своя трон. Замръзнала като образ във фриз.“ Но нямаше да плаче, не и за себе си. Всичкото това бягане я беше довело точно до това място, в този миг във времето. „Всичкото това бягане.“

Стана и се върна в предната стая. Взря се в онова, което бе останало от нея, в зацапаното огледало. Парчета, късчета, непълна карта. „Виж ме. Мен ли виждаш сега, най-сетне? Долавям безпокойството в ума ти. Нетърпението, искането да си далече, да си другаде — където и да е, но не и в този череп, където и да е, но не и зад тези очи. Какво в живота ти така смрази сърцето ти, че толкова бързо да откажеш болката на друг, чуждата загуба?“

„Бягай тогава. Хайде! Избягай, затичай по коридора, намери всички места, които пронизват достатъчно дълбоко, за да те накарат да чувстваш.“

Обърна се. Към вратата и надолу по витото стълбище. Не бяха нужни призраци, нито едно мимолетно ефимерно зърване не беше нужно. Празните коридори и кухо отекващите стаи бяха сами по себе си призраци, изникваха в мига на появата й и изчезваха, щом ги подмине. „Като кътчета на паметта. Пристъпиш вътре, представиш си какво виждаш, запиташ се какво чувстваш — и се махаш. Но взимаш нещо със себе си. Винаги взимаш нещо със себе си. Вихреща се, издигаща се прах.“ Искаше й се да вие.

— Майко Тъма, вече те разбирам. Отново съм заложница.

Беше умряла — удавена? — в кипналия прибой на един далечен бряг. Краят на едно дълго, мъчително пътуване — такъв позорен, жалък край. Мята се в тъмното, убийствен студ изпълва дробовете й… така ли беше? Трябваше да е било така.

„Силхас Руин дойде при нас на онзи път. Сломен. Каза, че е сключил нов съюз. С един принц едур — или беше крал? И да е бил, не е било задълго. Емурлан бе унищожен, разкъсан. Той също бягаше.“

Съюз на победените, на бягащите. Щяха да отворят портал към друг свят. Щяха да намерят място на мир и изцеление. Никакъв трон, за който да се бият, нито скиптър, който да владеят, нито корона, която да реже челото.

Спасение.

Обичаше да плува навътре, към дълбокото. Място, където да се удави, място на мир, край на бягането. Отново ли предстоеше това? „Тогава, Майко Тъма, те моля, направи го този път окончателно. Дари ме с блажена забрава, с място без война.“

Пратениците я намериха в коридора. Подканиха я да се върне в тронната зала. Имало вести за пробива. Уидал я чакал. Тя тръгна. Вървеше като опиянена от д’баянг, стенописите се нижеха от двете страни, зацапани като огледалото, в което се беше взирала вече толкова отдавна. Преди векове. „Драконовата кръв се оказа тъмна гробница, нали? Виждаш ли как блуждаят мислите ми? Виждаш ли как терзаят спомените? Наистина ли мечтаеш за възкресение? Уви, не мога да ти го препоръчам.“

Очите на съпруга й се впиха в нея, щом влезе.

— Санд…

— Проучвах — каза тя, докато сядаше на трона. — Е, колко е зле?

— Първият щурм беше спрян — отвърна й той. — Ледерийците на Йедан удържаха, а след това изтласкаха лиосаните обратно през раната. Стражът…

— Стражът, да.

„Вече си спомням. Винаги е било в мен. Растеше. Искаше любовта ми. Но как можех да обичам?“

— Шейките са удържали, Господарю. Стражът командваше. Изтласкали са лиосаните обратно през раната. Жриците вярват, че са измислили начин да затворят раздраното, Господарю…

— Тогава да се залавят бързо да го направят, Келарас, защото Лиосан скоро ще предприемат нов щурм. А после друг, и друг. Ще идват непрекъснато, докато не пробият или не умрат до последния.

— Господарю, такъв ли е гневът на Оссерк срещу вас, че да…

— Командир Келарас, това не е дело на Оссерк. Не е дело дори на Татко Светлина. Не, това са деца, които ще държат да бъде по тяхному. Няма да има край на усилията им, освен ако раната не бъде изцелена. — И тогава очите на Аномандър я намериха. — Заложнице — промълви той и даде знак на другите да напуснат. Надигна се от трона. — Не те видях там. Тогава той те освободи — не мислех, че…