Стивън Ериксън - Сакатият бог

— Трудна работа — измърмори Бревити до него.

Йедан кимна.

— Може би даже невъзможно — продължи тя. — Никой от нас не е обучен за войник. Не знаем какво точно да правим.

— Капитане, лиосаните не са по-различни от нас. Щитовете и бронята не правят армията. Те са мобилизирани насила — това поне го видях. И също ги е страх.

— Казвате, че изобщо не искат това?

— Също като нас, нямат избор — отвърна той. — Ние сме във война, която е започнала много отдавна и никога не е свършвала, капитане.

— Пити казва, че са като Тайст Андий, само дето са бели.

Той сви рамене.

— Това няма значение. Всичко опира до разногласието как трябва да са нещата.

— Не можем да спечелим, нали?

Той я погледна.

— Сред смъртните всяка победа е временна. Накрая губим всички.

Тя плю на белия пясък.

— Изобщо не ме въодушевявате, сър. Щом нямаме никаква надежда да спечелим срещу тях, какъв е смисълът?

— Печелила ли си някога битка, капитане? Заставала ли си над труповете на враговете? Не? Когато го направиш, ме намери. Ела и ми кажи колко сладък е вкусът на победата. — Вдигна меча си и посочи към разлома. — Можеш да спечелиш дори когато губиш. Защото можеш да успееш да докажеш своето. Да покажеш, че не си съгласна с онова, което искат.

— Е, това ме кара да се чувствам малко по-добре.

— Не ме бива с въодушевяващите речи, капитане.

— Забелязах.

— Всички думи звучат кухо, всички. Всъщност не вярвам някога командир или владетел да е казал нещо вдъхновяващо. Нещо, което да накара войниците да искат да направят това, което искат от тях. Тъй че — добави добродушно, — щом аз не съм готов да умра заради някой друг, как мога да искам друг да го направи?

— Тогава за какво ще умрем тук?

— Заради самите нас, капитане. Всички ние. Какво може да е по-честно от това?

— Мислех, че става дума да се биеш заради другаря си до теб. От тоя сорт. Да не искаш да предадеш своите, това имам предвид.

— Това, което не искаш да предадеш, капитане, е усещането ти за себе си. Как виждаш себе си дори когато се виждаш през очите на хората около теб. — Йедан поклати глава. — Няма да оспорвам това. В края на краищата повечето неща се свеждат до гордостта.

— Тоест трябва да устоим срещу Лиосан — да удържим Първия бряг — заради някаква тъпа гордост?

— Бих искал да чуя наистина окуражаваща реч някой ден — въздъхна Йедан. — Поне веднъж. — Въздъхна пак. — Все едно. Човек не може да има всичко, нали?

— Ето ги… идат!

Йедан тръгна надолу по склона.

— Задръж назад ледериите, докато ми потрябват, капитане.

— Да, сър!

Авангардът на Лиосан изригна през разлома с рев.

Щом видя кръжащите над Лиосан сенки, Бревити потръпна. „Дракони. Не е честно. Просто не е.“ Обърна се и пое надолу към ледерийския легион.

Вече бяха като Пити. С онова нещо в очите — Бревити не можеше да намери думи, с които да го опише. Бяха се били за живота си, но не в онази ежедневна борба да има какво да сложиш на масата или в онези кротки мигове, когато тялото се предава на някоя болест. Това беше нещо внезапно, свирепо. Не знаеше какво е този поглед, който виждаше в тях сега.

Но искаше да го има и тя.

„Блудния да ме бутне дано, сигурно съм полудяла.“

Шарл от малка беше по-голямата сестра, опитната. Когато майка им зачезнеше някъде, както правят пияниците, и ги оставяше сами, Шарл се грижеше за двете си по-малки братчета.

Шейките разбираха двете страни на Брега. Сближаването и разпадането. Тези две страни живееха в кръвта им и във всички гета, обитавани от останките на народа й, съдбите се люшкаха напред и назад и единственото, което можеше да направи човек, бе просто да се държи.

Беше ги отгледала и опазила. Но освен това се бе опитала да ги опази от нещо друго, от нещо много по-жестоко. От усещането за провал, надвиснало тежко в гетото, онзи провал, който се промъква по уличките с извадени ножове, който прекрачва тела, лежащи в сметта. Онзи провал, който развихря омраза към всички, които търсят по-добър живот, онези, които дръзват да се издигнат над окаяното си положение.

Беше видяла как пребиха до смърт едно умно момче пред колибата й. Пребиха го братовчедите му.

Ледерийски мисии пращаха хора в районите. Строяха пътища навън, пътища, които да изведат шейките далече от мизерията им. Беше безсмислено. Шарл многократно се бе уверявала в това. Външните изобщо не разбираха как един народ може да се самоизяде отвътре.

Мислеше за това, докато наместваше краката си да стъпят по-твърдо в пясъка и нагласяше тежката пика в ръцете си. С братята й от двете страни, с всички шейки, строени в плътни редици срещу враговете чужденци. Стояха на Първия бряг, окъпани от зловещия дъжд на Светлопада, и тя се питаше това ли ще е последният миг за нея и момчетата. Колко бързо щеше да изчезне семейството й от света на живите? Кой от тях щеше да падне първи? Кой — последен?