Стивън Ериксън - Сакатият бог

Пълната жена заговори рязко:

— Турул берис? Турул берис?

Първата въздъхна.

— Моля. Вода.

Брис махна с ръка на командващия пиконосците Преда.

— Дайте им вода. Много са зле.

— Командире, запасите ни…

— Преда, трима души повече в армията ни бездруго е все едно. И намерете лечител — слънцето ги е опекло. — Кимна на първата жена. — Аз съм командир Брис Бедикт. Тръгнали сме на война. Добре сте дошли да пътувате с нас толкова дълго, колкото пожелаете, но след като влезем във вражеска територия, освен ако не останете с нас, не мога да гарантирам сигурността ви.

„Разбира се, не се нарече принц. Просто командир. Благородните титли го притесняват.“

Жената кимаше замислено.

— Пътувате на юг.

— Засега — отвърна той.

— А после?

— На изток.

Тя се обърна към другата жена.

— Гесра илит.

— Илит? Корл местр ал’ахамд.

Жената се обърна към Брис.

— Аз съм Фейнт. Ние вървим с вас, ту … извинете. Илит. Изток.

Араникт се покашля. В устата й щипеше вече от няколко дни. Сърбеше я под мокрите дрехи. Запали пръчка ръждивец. Знаеше, че Брис се е извърнал в седлото си и я гледа. През булото дим срещна погледа му и каза:

— По-младата е маг. Мъжът… има нещо странно в него, все едно е само предрешен като човек, но този външен образ е отчасти разкъсан. Зад него… — Сви рамене и дръпна от пръчката. — Като вълк, който се преструва, че спи. Има желязо в ръцете си.

Брис погледна мъжа и се намръщи.

— В костите — поясни тя. — Сигурно може да пробие дупка и през крепостна стена.

— Желязо ли, Атри-Цеда? Сигурна ли си? Възможно ли е това?

— Не знам. Може и да греша. Но виждаш, той не носи никакви оръжия, а кокалчетата на пръстите му са ужасно ожулени. В него има някаква демонична поквара… — Замълча, след като Фейнт заговори бързо на младата магьосница.

— Хед хенап вил нен? Ул стиг Атри-Цеда. Цеда гес кералу. Уст келан варад харада унан ю? Текел еду.

Очите им се впиха в Араникт и всички за миг се смълчаха.

Младата магьосница присви очи и се обърна към Фейнт.

— Келан варад. В’ап геруле ю мест.

Каквото и да беше казала, явно не изискваше отговор от Фейнт, която заговори на Араникт:

— Ние загубили. Търси Крепости. Път за дома. Даруджистан. Ти керал … ъъ, ти хвърля магия? Келан Варад? Висш маг?

Араникт се озърна към Брис и той сви рамене. Тя помълча малко, помисли и рече:

— Да, Фейнт. Атри-Цеда. Висш маг. Името ми е Араникт. — Кривна глава настрани и попита: — Ледерийския, който говориш, висша реч ли е, или не? Къде го научи?

Фейнт поклати глава.

— Грас. Седем града. Ерлитан. Низша реч, в гета. Ти говориш като курва.

Араникт дръпна силно от ръждивеца и се усмихна.

— Е, това вече е забавно.

Призракът на Суитист Сафърънс вдигна глинената си лула и примижа в къдрещия се от нея дим.

— Виждаш ли това, Фейнт? Това е съвършеният дъх на всеки животворящ бог, съществувал някога. По-свято от тамяна. Ако жреците пълнеха мангалите си с ръждивец, храмовете щяха да са пълни до пръсване с богомолци, като солена риба в каца…

— Богомолци ли? — Фейнт изсумтя. — Наркомани имаш предвид.

— Вариации на тема, скъпа. Спряла си да трепериш при всяко вдишване, виждам.

Фейнт се отпусна върху завивките.

— Чу Прешъс. Онази Араникт гребе Древна магия…

— И още нещо, каза тя. Новородено го нарече — какво означава това, в името на Гуглата?

— Все ми е едно. Знам само, че спря да ме боли навсякъде.

— И мен.

Суитист изпуфка доволно няколко пъти и рече:

— Бяха изнервени покрай Емби обаче, нали? — Погледна смълчания мъж, седнал до входа на палатката. — Сякаш изобщо не са виждали някой Боул досега, а, Емби?

Той с нищо не издаде, че я е чул, което за Фейнт бе донякъде повод за облекчение. „Сигурно си мисли, че съм превъртяла, с този мой еднопосочен разговор. Но пък може и да е прав. Нещо ми е прещракало, предполагам.“

Суитист Сафърънс завъртя очи към Фейнт.

— Видя ли сбруята на коня на командира им? — попита Фейнт тихо. — Моделът е различен от този на пиконосците. Ремъкът през рога на седлото. Ъгълът на стремето…

— За какво ми говориш, Фейнт?

— Конят на принца, идиотко. Сбруята е в малазански стил. Суитист Сафърънс я изгледа намръщено.

— Съвпадение? — Махна с ръка. — Извинявай, все едно не съм го казала. Странно, нали? Не мога да си представя, че малазанците са стигнали толкова далече. Но може и да са. О, добре, трябва да са, щом си видяла каквото си видяла…