Стивън Ериксън - Сакатият бог

— А от Крепостите към лабиринтите — промълви Прешъс и кимна замислено.

— А, малазанците също говорят за това. Тези „лабиринти“. И да е предопределено да се появят тук, още не са, Прешъс Тимбъл. Освен това съществува притеснение, че са болни, нали?

— Малазанците — изсъска Прешъс. — Приказват така, все едно те са изобретили лабиринтите. Имаше заболяване известно време, да, но това отмина.

— Крепостите винаги са били източникът на магическа сила на този континент — каза Араникт и сви рамене. — В много отношения ние, ледериите, сме доста консервативни, но започвам да мисля, че е имало други причини тук нещата да останат непроменени. К’Чаин Че’Малле са останали. А Форкрул Ассаил господстват в земите на изток. Дори съществата, известни като Т’лан Имасс, вече са сред нас, а и несъмнено Крепостта на Лед е във възход, което означава, че Джагът са се върнали. — Тя поклати глава. — Малазанците говорят за война между боговете. Боя се, че това, което предстои, ще се окаже по-ужасно, отколкото дори можем да си представим.

Прешъс облиза пресъхналите си устни и извърна очи. Палатката сякаш се беше стегнала около нея като изпъната смъртна плащаница. Тя потрепери.

— Искаме просто да се върнем у дома.

— Не знам как мога да ви помогна — рече Араникт. — Крепостите не са селения, през които пътуваш с охота. Всяко извличане от силата им носи хаос и лудост. Те са коварни места, пълни със смъртоносни капани и трапове, водещи към непознати светове. Още по-лошото е, че някои ритуали изискват кръв.

Прешъс се овладя и погледна Атри-Цеда в очите.

— На изток. Там има нещо — усещам го. Нещо с огромна мощ.

— Да — отвърна Араникт.

— Вие отивате там, нали? Тази армия и войната, която предстои. Отивате да се биете за онази сила, да я вземете за себе си.

— Не съвсем, Прешъс Тимбъл. Онази сила… искаме да я освободим.

— И ако го направите? Тогава какво става?

— Не знаем.

— Непрекъснато говориш за малазанците. Те тук ли са? Те ли са една от армиите, тръгнали на тази война?

Араникт като че ли се канеше да отвърне нещо друго, но премисли и рече:

— Да.

— Аз съм от Едноока котка, град в Дженабакъз — каза Прешъс. — Бяхме завладени от малазанците. За тях е важно само да печелят и нищо друго, Атри-Цеда. Ще ви излъжат. Ще ви пронижат в гърба. Каквото и да виждате на повърхността, не вярвайте. Недейте. При тях нищо не е такова, каквото изглежда, никога.

— Сложен народ са…

— От първия им император започна всичко — изсумтя Прешъс. — Коварството, гибелното подвеждане — всичко, с което Малазанската империя си спечели лоша слава, започна с него . И макар той вече отдавна да е мъртъв, нищо не се е променило. Кажи на командира си, Араникт. Кажи му. Малазанците ще ви измамят. Ще ви предадат.

— Успя ли да говориш с нея? — попита Брис, щом тя влезе в палатката.

— Да, след като свърших малко странна работа — както казах, силата на Крепостите расте. Преди изобщо не можех да боравя с Празната крепост както тази нощ. Всъщност… — Отпусна се на постелята и започна да си смъква ботушите. — Не ми е никак приятно, но трябваше да го направя. Когато приключих, дори и най-интимните й мисли не останаха скрити за мен. Чувствам се… опетнена.

Той се приближи и я прегърна.

— Никакъв друг начин ли нямаше?

— Не знам. Може би. Но този беше най-бързият. Тя има някои интересни мнения за малазанците.

— О?

— Не им вярва. Народът й е пострадал по време на малазанското завоевание на Дженабакъз. Но въпреки цялата си неприязън отчасти признава, че накрая от това е произлязло нещо добро. Налагането на закони и правосъдие, и прочие. Не е притъпило омразата й обаче.

— Доверието. Винаги труден проблем.

— Е — каза Араникт. — Тавори наистина крие нещо.

— Вярвам, че това, което крие, е осъзнаването колко нищожни са шансовете й, Араникт.

— Но точно това е проблемът. Според това, което успях да доловя от Прешъс Тимбъл, малазанците никога не правят нещо, в което има вероятност да се провалят. Тъй че ако шансовете на Тавори са толкова лоши, колкото всички ние, изглежда, си мислим, какво пропускаме?

— Виж, това е интересен въпрос — призна Брис.

— Все едно. Те идват с нас до Коланси.

— Това ясно. А можем ли да им вярваме?

Араникт легна и тежко въздъхна.

— Не.

— Аха. Ще се окаже ли проблем това?

— Съмнявам се. Ако Прешъс Тимбъл се опита да извлече от Крепост, главата й ще се пръсне от цялата тази сурова сила. Твърде млада е и не знае какво прави.