Стивън Ериксън - Сакатият бог

Ревът откъм разлома не секваше, свиреп като буря срещу скали.

„Е, скъпи океане, призови душата ми. Готова съм плувам във водите. Да плувам във водите. Отново.“

Хилядите подковани ботуши отъпкваха път през прегорялата трева и вдигаха огромни облаци прах. Вятърът от север бе отслабнал, но продължаваше да подкарва колоните с вяла крачка и ги заслепяваше за света. Конете измършавяваха, главите им клюмаха унило, очите им помръкваха.

Араникт смуши коня си, за да настигне Брис, но животното изобщо не реагира.

Яздеха откъм западната страна на колоната. Тук-там се вдигаха прашни лица да проследят минаването им, но повечето войници гледаха в земята, твърде уморени, за да имат време за любопитство.

Знаеше как се чувстват. Самата тя бе понесла своя дял вървене пешком, макар и без допълнителното бреме на походната торба, натежала от броня и оръжие. Бяха се придвижвали в усилен марш, за да се приближат до легиона Евъртайн на Болкандо, който на свой ред бе изостанал на една трета ден зад перишите. Щит-наковалня Танакалаян се беше оказал по-суров от Кругава в напрягането на Сивите шлемове. Бързината им беше убийствена. Сякаш не се съобразяваха със съюзниците си.

Брис беше притеснен, кралица Абрастал също. Дали перишите бързаха единствено от жажда за слава, със свирепото рвение на фанатици? Или тук действаше нещо много по-неприятно? Араникт си имаше своите подозрения, но все още не искаше да ги сподели, дори с Брис. Танакалаян не бе останал доволен от настояването на адюнктата Геслер да поеме върховното командване. Може би възнамеряваше да направи този пост несъществен, поне по отношение на перишите. „Но ако е така, защо иска да го направи?“

Подминаха последните няколко фургона и през валмата прах видяха ариергарда — десетина копиеносци от Блуроуз, струпани около трима непознати. Араникт се надигна в седлото и погледна на запад — знаеше, че К’Чаин Че’Малле са някъде там. Все така извън погледа им, но продължаваха да се движат успоредно на ледериите. Чудеше се кога Геслер, Сторми и Калит ще ги посетят отново. „Още спорове, още смут, по-гъст от тези облаци прах.“

Отново насочи вниманието си към тримата опърпани новодошли. Две жени и един мъж. Без никакъв багаж, в жалко състояние.

И без униформи. „Не са малазански дезертьори значи. Не са и по-лошото: оцелели.“

Брис забави коня си, погледна я през рамо и щом видя облекчението му, тя кимна. Беше се опасявал от същото. Но в някои отношения това бе по-обезпокоително, осъзна тя. Все едно Ловците на кости наистина бяха изчезнали, неизвестно къде и защо. Като призраци.

С усилие се пребори с мисълта, че вече са мъртви. Виждаше в ума си празни очни кухини, съсухрена кожа, която се цепи над костите — образът бе ужасяващ и в същото време я привличаше. Виждаше края на Стъклената пустиня на изток, зноят потръпваше в непроницаема стена, извисила се като преграда, отвъд която земята бе напълно безжизнена.

Спряха. Брис огледа за миг тримата странници и каза:

— Добре дошли.

Жената отпред извърна глава и заговори на спътниците си.

— Гесрос ладерии стиган тал. Ур лежт.

Другата жена, ниска и пълна, с покрити с петна хлътнали скули, издаващи обезводняване, се намръщи и рече:

— Хегоран стиг дару?

— Ур хедон ап — отвърна първата. Беше по-висока от другата, с дълга до раменете тъмнокафява коса. Имаше очите на същество, свикнало с болката. Обърна се отново към Брис и каза: — Ладерии ерлии? Вие говори ли ерлии? Говори ли вие ладерии?

— Ледерий — поправи я Брис. — Езикът на Първата империя.

— Първа империя — повтори жената, уподобявайки съвършено интонацията на Брис. — Бедняшка… ъъ, неблагородна… Ерлитан.