Стивън Ериксън - Сакатият бог

След това вдясно от Четиринадесетата дъщеря се въплъти друга фигура. Неестествено висока, облечена в черно, намек за ризница под наметалото. Качулката бе смъкната и се виждаше мършаво демонско лице. От долната челюст израстваха тъмни бивни като извити ножове. Дупките на очите на съществото бяха тъмни. „Проклет Джагът. Което ме кара да се питам колко точно ужасии от детството ми са реални?“

Джагътът сякаш огледа дълго Абрастал, а след това главата му се обърна и Спакс усети, че е зяпнал в безжизнените дупки. Изсъхналите устни помръднаха и привидението проговори.

— Баргаст. — Изрече го като оскърбление.

— Аз съм гилк — отвърна Спакс. — Имаме много врагове и всички се страхуват от нас. Можеш да станеш един от тях, Джагът.

— Майко — каза дъщерята. — Виждам, че си добре.

Абрастал наклони бокала си. Изсипа се твърда буца вино.

— Наистина ли беше нужно това? Замръзнах на стола си.

— Омтоуз Феллак, майко — древният крал на Крепостта се е върнал. Стои до мен.

— Той е мъртъв.

Джагътът отново се обърна към кралицата.

— Чувал съм по-добри обиди от паленцата си, смъртна. — После посочи Спакс. — Като стана дума за палета, какво смяташ да правиш с твоето?

— Предпазна мярка. — Абрастал сви рамене.

Другата жена, непознатата за Спакс, заговори:

— Ваше величество, преди няколко дни този Джагът отхапа лицето на Форкрул Ассаил. — Отстъпи назад и огледа баргаста. — Не размахвай тези ножове, воине — ще се строшат.

— Майко — каза Фелаш, — намерихме нов съюзник в нашите… начинания. Кралят на Крепостта на Лед вече стои на наша страна.

— Защо?

— Мисля, че не харесват Форкрул Ассаил, ваше величество — каза другата жена.

— Ти трябва да си капитан Шурк Елале. Чувала съм интересни неща за теб, но това ще трябва да изчака за друг път. Четиринадесета дъщеря, отново ли сте по морето?

— Да. На кораба „Смърт“. Мислиш, че на теб ти е студено? — Едната й ръка изпърха. — Ние сме на по-малко от две седмици от Зъбите.

— А флотата на перишите?

Фелаш поклати глава.

— Никаква следа. Трябва да допуснем, че сме пристигнали — дали още има блокада… — Сви рамене. — Майко, внимавайте. Форкрул Ассаил знаят, че идваме — всички ние. Знаят го.

— Можем ли да поддържаме тази линия за връзка?

— Не за много дълго — отвърна Фелаш. — Щом се доближим до владението на Ассаил, тяхната Крепост ще надделее.

— Дори срещу краля на Крепостта Лед? — изсумтя Спакс. — О, колко жалко.

Джагътът отново го изгледа.

— Когато Драконъс стъпи на този свят, пропусна да настъпи неколцина от расата ти. Станал е немарлив в старостта си. Следващия път щом се срещнем двамата, баргаст, ще си поговорим по въпроса.

— Имаш ли си име, Джагът? — попита Спакс. — Искам да знам кого да кълна. Искам името на тази жалка гниеща леш, която гледам сега.

Устата се разтвори отново.

— Не можеш ли да се досетиш, баргаст? Докато клечиш и трепериш в дъха ми?

— Майко — каза Фелаш, — сигурна ли си, че искаш да продължиш с това? Срещу силите, които се събират сега, ние сме нищо .

— Мисля — каза Абрастал, — че е дошло време да сме по-откровени за нашите съюзници тук в Пустинните земи. Изглежда, сме спечелили на своя страна сила от, мм, гущери. Големи, могъщи, добре въоръжени. Наричат се К’Чаин Че’Малле и ги командват двама малазанци…

Млъкна, защото джагътът се разсмя.

Звукът стигна до костите на Спакс и те задрънчаха като ледени висулки. Очите му, впити в джагъта, изведнъж се разшириха. „Неговият дъх? Но как… Не. Да, виж това наметало, гуглата.“ Той се изправи и изду гръд.

— Никога не съм се страхувал от теб.

Качулатия спря да се смее и го изгледа.

— Разбира се, че не си, Боен главатар Спакс. Но пък след като вече ме позна, страхът е неуместен, нали?

— Особено след като вече си мъртъв!

Дълъг кокалест пръст се вдигна и се размаха към Бойния главатар.

— А, но как би могъл да знаеш? Представи си, че умираш, а след това усещаш как се питаш: „Сега какво?“ В деня, в който се озовеш от грешната страна на смъртта, Спакс, ела ме намери и в горчивата истина на равните с теб ще обсъдим истинския страх. — Качулатия се разсмя отново.

Малко след това трите привидения изчезнаха. Убийственият студ остана и в стаята се завихриха облаци мъгла. Коравият поглед на кралица Абрастал се впи в Спакс.

— За какво беше всичко това, Боен главатар?

Той се намръщи.

— Нито за миг не се съмнявам в твърдението на капитана. Отхапал лице на Ассаил, а? Изненадан съм, че не е била цялата проклета глава. — Спакс потисна поредния трепет. — Твърде много мечове са в огъня, Огнекоса. Лошо.