Стивън Ериксън - Сакатият бог

Бели като кост, пеперудите пърхаха на огромен облак. Жужащият рояк затулваше слънцето с благословения дар на сянката, преди да се разпадне отново, доказвайки че всеки дар таи проклятия и че благословението може да отмине с едно мигване на окото.

Око гъмжащо от мухи. Бадале можеше да ги усети и дори да ги види, струпани в ъгълчетата. Можеше да ги усети как пият сълзите й. Не я дразнеше жаждата им, а трескавото им пълзене и бръмчене носеше прохлада по опърлените й страни. Онези, които налитаха в устата й, изяждаше, когато можеше, бяха горчиви, като ги схрускаше, а крилцата бяха като люспи суха кожа и беше почти невъзможно да ги глътне.

Откакто Елитрите си бяха отишли, останаха само пеперудите и мухите, а в тези две последни сили имаше нещо чисто. Едната бяла, другата черна. Само крайностите оставаха: от неподатливата земя долу до празното небе горе. От тласкането на живота до тегленето на смъртта. От затаения в гърдите дъх до последния, напуснал паднало дете.

Мухите се хранеха от живите, но пеперудите чакаха мъртвите. Нищо не беше останало между едното и другото. Нищо освен това ходене, раздраните стъпала и петната, които оставяха след себе си, падащите телца и газенето през тях.

В главата си Бадале пееше. Усещаше присъствието на други — не тези напред или зад нея, а призрачни неща. Невидими очи и забулени мисли. Нетърпение, неистово желание да се съди. Сякаш самото съществуване на Змията бе оскърбление. И трябва да бъде пренебрегнато. Отречено. Да се избяга от него.

Но тя нямаше да позволи на никого да избяга. Не бяха длъжни да харесват това, което виждаха. Изобщо не бяха длъжни да харесват нея. Нито Рут или Хелд, или Садик, или когото и да е от останалите едва хиляда все още живи. Можеха да се надсмиват на мислите й, на поезията, която намираше в самото ядро на страданието, все едно че няма никакъв смисъл за тях, никаква стойност. Никаква истина. Можеха да правят всичко това. Все пак нямаше да им позволи да избягат.

„Аз съм най-истинското нещо, което сте виждали някога. Едно умиращо дете, изоставено от света. И казвам това: Няма нищо по-истинско. Нищо.“

„Бягайте от мен колкото искате. Обещавам, че ще ви терзая. Това вече е единствената ми цел, единственото, което ми е останало. Аз съм оживяла история, която не се крепи на нищо друго освен на вярата. Аз съм всичко, за което не искате да мислите, с пълния корем и с утолената жажда там, сред всичките ваши удобства, обкръжени от лица, които познавате и обичате.“

„Но чуйте ме. Чуйте моето предупреждение. Историята има нокти.“

Садик все още носеше съкровището си. Влачеше го след себе си. В торба, скърпена от дрехи, които вече не трябваха на никого. Драгоценното му имане. Неговите… неща . Какво искаше да прави с тях? Какъв смисъл се криеше в тази торба? Всички онези глупави късчета, лъсканите камъчета, парчетата дърво. И как при всяко мръкване, когато не можеха повече да вървят, ги изваждаше всички, за да ги гледа — защо я плашеше това?

Понякога той заплакваше, без никаква причина. И стискаше юмручета, сякаш искаше да натроши всичките си дрънкулки на прах, и тогава тя разбираше, че Садик също не знае какво означават те. Но нямаше да ги остави. Тази торба щеше да е неговата смърт.

Представяше си мига, в който той щеше да падне. Момчето, което бе готова да превърне в свой брат. На колене, ръцете му скрити в ръкавите, пада напред така, че лицето му се забива в земята. Ще се опита да се вдигне отново, но няма да може. А мухите ще го връхлетят, докато вече не може да се вижда — само кипяща лъскава чернилка. На мястото на Садик.

Ще изядат последния му дъх. Ще изпият последните сълзи от очите, които сега гледаха. Ще нахлуят в отворената му уста, за да я направят суха като пещера, дупка на паяк. А после роякът ще изригне и ще отлети, за да потърси още от сладката вода на живота. И ще се спуснат пеперудите. За да изядат кожата му. И онова, което ще остане — с торбата си, — няма вече да е Садик.

„Садик ще си е отишъл. Щастлив Садик. Блажен Садик, зареян призрак, гледащ отгоре торбичката си. Ще имам думи за него, за неговото заминаване. Ще стоя над него, взряна във всички пърхащи крилца, досущ като листа, и ще се опитам още веднъж да проумея смисъла на тази торба, торбата, която го уби.“

„И няма да мога. Думите ми ще се окажат малко. Слаби. Песен на незнаещата. Единственото, което имам за своя брат Садик.“

„Когато дойде това време, ще знам, че е време и аз да умра. Когато дойде това време, ще се предам.“