Стивън Ериксън - Сакатият бог

— Д’айвърс! Искам да говоря с теб! Слей се в едно! Превърни се! Покажи ми се!

Скакалците затулиха половината небе и погълнаха слънцето. Закръжиха отгоре, а след това се спуснаха на яростна вълна.

Маппо се смъкна на колене и скри лицето си с ръце, присвит и изгърбен.

Заудряха по гърба му като градушка от стрели.

Изсипваха се все повече и той изпъшка под тежестта им. Костите му запращяха. Дишаше с усилие, стиснал зъби от болка.

Щипеха го с челюстите си, полудели от допира и миризмата на жива плът.

Но той беше Трелл и кожата на расата му бе жилава и твърда.

Скакалците не можеха да пуснат кръв. Но тежестта им стана огромна, стремеше се да го премаже. В пролуката, оставена между ръцете за лицето му, той се взря в мастилена тъмнина, вдишванията му вдигаха прах от земята. Продължаваше да се държи, оглушен от безсилното щракане на острите челюсти и погребан в бушуващия мрак.

Вече можеше да усети ума на д’айвърса. Гневът му не беше единствено към него. „Кой те ужили така? Кой те подгони в тази пустиня? Защо бягаш?“

Съществото беше древно. Не се беше сливало от много време — от хиляди години, а може би повече. Вече изгубено в първичните инстинкти на насекомите. „Елитри опали диаманти геми листа пиячи…“ Думите пропълзяха в него, дошли сякаш отникъде, напевен момичешки глас, който вече ехтеше в ума му. „Елитри опали диаманти геми листа пиячи — махнете се!“

С оглушителен рев огромното бреме върху гърба на Маппо се пръсна, сякаш изригна във въздуха.

Той свали ръце от очите си и вдигна глава.

— Елитри опали диаманти геми листа пиячи — махнете се! Махнете се!

Песен за прокуждане!

Облакът се надигна нагоре, изви се и профуча покрай него. Нова кипяща вълна пеперуди, а после и те изчезнаха.

Замаян, Маппо се огледа. Беше сам. „Къде си, дете? Такава сила имаше в песента ти — Форкрул Ассаил ли си? Все едно. Маппо ти благодари.“

Беше покрит с отоци. Всяка кост го болеше. „Но все още съм жив.“

— Дете, пази се. Този д’айвърс е бил някога бог. Някой го е разкъсал на толкова много късчета, че никога не може да се изцери. Не може дори да намери себе си. Единственото, което вече познава, е глад — не за теб или мен. За нещо друго. За самия живот навярно. Дете, песента ти притежава сила. Внимавай. Това, което прогонваш, можеш и да го призовеш.

Чу отново гласа й, вече по-смътен и заглъхващ:

„Като мухите. Като песента на мухите.“

Изпъшка и се изправи. Развърза торбата и извади мях. Отпи дълбоко, въздъхна, пи още и отново натика меха в торбата. Затегна ремъците, обърна се на изток и затича отново.

Към края на света.

— Хубав меч.

— Уви, този трябва да задържа. Ще ти дам двата си ледерийски меча.

Риад Елеис отпусна гръб на възлестия камък на стената на пещерата.

— Как са докарали драконите на това острие?

Силхас Руин продължи да оглежда изваденото от ножницата оръжие. Пламъците на огнището танцуваха по дългото лезвие.

— Има нещо сбъркано в това — рече той. — Домът на Хуст изгоря до основи с всичко останало — не самият Карканас, разбира се, градът не изгоря. Но Хуст, хм, онези ковачници бяха ценна плячка, виждаш ли. А това, което не можеше да се владее, трябваше да се унищожи.

Риад извърна очи към перленото небе отвъд устието на пещерата. Дошло беше ново утро. Беше стоял сам доста време. Събуди се и видя, че Тайст Андий се е върнал някъде през нощта, издухан вътре като преспа сняг.

— Не разбирам за какво говориш.

Бялото лице придоби почти човешки цвят, окъпано в светлината на огъня. Но червените очи си оставаха все така изнервящи.

— Мислех, че знаеш всичко за оръжията, изковани от Хуст. Дори странните.

— Това не изглежда странно, Силхас. Прилича на оръжие на герой. Прочуто оръжие. С име.

— Щом казваш — отстъпи Силхас. — Не съм толкова стар да забравя древното предупреждение да не вярваш на сенки. Не, този, който ми даде този меч, играе някаква игра.

— Някой ти го е дал ли? В замяна на какво?

— Де да знаех.

Риад се усмихна.

— Никога не се спазарявай, ако знаеш цената само на едната страна от сделката. Онрак ми каза това веднъж. А може би беше Улшун Прал.

Силхас го изгледа накриво.

Риад сви рамене и стана.

— Е, продължаваме ли пътуването си?

Силхас прибра меча в ножницата и също се изправи.

— Стигнахме достатъчно далече, мисля.

— Какво имаш предвид?

— Трябваше да те изведа от Старвалд Демелайн и вече го направих. — Обърна се към Риад. — Ето какво трябва да научиш. Кръвта на Елейнт в теб е отрова. И аз я имам, разбира се. Двамата с брат ми си го избрахме — предусетихме необходимост, но точно това е фаталната съблазън на силата, нали? С кръвта на Тиам в жилите ни можехме да донесем мир на Куралд Галайн. Разбира се, това означаваше да съкрушим всеки Дом, който ни се противопостави. Жалко, но точно това чувство, съжалението, бе единственото, което отровата позволи да проникне в мислите ни. Хилядите, които умряха, не можаха да ни разколебаят, не можаха да ни спрат да продължим. Да избием други хиляди.