Андре Мороа - Страната на хилядите желания

Децата заскачаха около масата, пляскайки с ръце от удоволствие. После Жералд направи столовете и те седнаха. В мига, в който Мишел протегна ръка да налее шоколад на приятелите си, червенокосото момиче, което не бе престанало да ги наблюдава, вдигна вълшебната си пръчица и заповяда:

— Нека всичко да изчезне!

Петте деца тутакси тупнаха на земята, и то доста силно, а когато се опомниха от изненадата си, столовете и масата вече ги нямаше. Всички се обърнаха разярени към червенокосото момиче:

— Коя сте вие? — попитаха я те.

— Аз съм феята Мелани.

— Защо махнахте закуската ни?

— Защото искам.

— Но ние нищо не сме ви направили! — каза Мишел.

— Не казвам, че сте ми направили нещо.

— Но тогава защо сте против нас?

— Защото искам — повтори Мелани.

— Аз пък не искам — възрази Мишел.

— Права сте напълно да не искате, аз пък имам право да искам — заяви Мелани.

Тя издекламира:

— Тази басня ми омръзна — кипна Мишел. Тя насочи пръчицата си към земята и каза:

— Масата да се върне!

— Масата да не се връща — извика Мелани и протегна своята пръчица.

Никаква маса не се появи.

— Но това е ужасно несправедливо — възмути се Мишел, като се обърна към своите приятели. — Би трябвало да се появи поне половин маса.

Но Мелани започна да танцува и да си пее своето:

Положението почна да става сериозно. Петте деца свикаха малък военен съвет.

— Какво да правим? — попита Жералд.

— Трябва да я набием — предложи Одет.

— Добре, ами ако и тя ни набие? — възрази Жералд.

— Пък и не можем хем да се бием, хем да ядем — каза Мишел.

— Разбира се, тя ще си отмъсти — обади се Елиан.

— Трябва да я изгоним — каза Одет.

— Или да я поканим — реши Жералд.

Другите го изгледаха учудено.

— Понякога ти хрумват хубави идеи — каза Мишел. — Това не е глупаво… Дали пък да не я поканим?… Няма друго средство, за да я укротим.

— Но тя не ни е приятелка — каза Елиан.

— Ще ни стане приятелка, щом я поканим — възрази Жералд.

Мишел се приближи до Мелани, която я гледаше отдалеч и яростно въртеше очи.

— Искате ли да закусите с нас? — покани я Мишел.

— Не! — сопна се Мелани.

— Защо?

— Защото не искам!

— Я да се махаме! — обади се Оливие. — Тя е много лоша.

Децата се отдалечиха, следвани на разстояние от Мелани. Когато изминаха двеста-триста метра под ябълкови дървета, те се натъкнаха на господин Точенудар, който, изправен сред поляната, се прицелваше внимателно, преди да удари топката, лежаща пред краката му. Мишел и приятелите й се отдръпнаха. Господин Точенудар се засили и удари топката. Чу се писък. Топката прасна право по корема червенокосата фея Мелани.

— Тя е повалена на земята! — извика победоносно Оливие.

— Може би е мъртва? — разтревожи се Мишел.

— Спря топката ми — оплака се господин Точенудар. — Този терен е много лош за игра.

За да се утеши, той направи с железния връх на бастуна си, (който му служеше за вълшебна пръчка) красив бордюр от незабравки и червени лалета край ябълките. Седна на моравата и се прозя.

— Досадното в тази страна е, че цветята растат много бързо! — заяви той.

— Хайде да отидем при кралицата — предложи Елиан. — Тя е луда, но е хубава.

— Да, хайде да отидем при кралицата — съгласи се Мишел.

— Да вървим при кралицата — повтори господин Точенудар.

И тръгна след тях, размахвайки бастуна си с метален край, под който в тревата се раждаха зюмбюли.

Кралицата беше облечена в рокля от електрически жички. Бързи светлинки пробягваха по жичките и оформяха рисунки, които непрестанно се меняха. Върху кралицата се четеше ту прави каквото щеш , написано с огнени букви, ту тя заприличваше на фонтан със светещи струи или на буря в полето.

— Сега прилича на Айфеловата кула — прошепна Оливие.

— Забавно приема гостите си — удиви се Мишел.

И наистина кралицата сновеше наляво-надясно, подхващаше разговор, не го довършваше и всяка минута организираше някоя игра, така че в крайна сметка никой не играеше. Стотици деца се блъскаха и биеха. Имаше оркестър, но той бе съставен от дванадесет музиканти и всеки свиреше, каквото му хрумне, така че нищо не можеше да се разбере. Все пак Мишел разпозна началото на песента „Под лунната светлина“ и част от „Марсилезата“.