Андре Мороа - Страната на хилядите желания

— Коя сте вие? — попита Смутензасрамен, чийто глас беше станал още по-дрезгав.

— Но аз съм феята Мишел.

— Феята ли?… Феята?… Съвсем нямате вид на фея!

— Как? Не ме ли помните?

Тя подаде на гарвана старото картонче, което по чудо бе намерила в джоба на престилката си:

Смутензасрамен погледна Мишел много недоверчиво.

— Картата ви не е валидна.

— Невалидна ли? Какво пък значи това?

— Не зная — отвърна Гарванът, — зная само, че така се казва… Не, не, госпожице, няма да влезете с тази карта. Трябва да се явите на изпит.

— Добре — каза Мишел храбро.

Защото сега тя се учеше много по-добре. Два пъти първа и един път втора по успех в класа. Чувствуваше се сигурна в себе си.

— Аритметика — обяви Гарванът. — Колко прави дванадесет по дванадесет?

— Сто четиридесет и четири — отговори Мишел.

Но Гарванът поклати глава, без да каже, както тя се надяваше: „Гага, така ми се струва“.

— История… Кой е бащата на Луи XIII?

— Анри IV — каза Мишел. — Така е, нали?

Но Смутензасрамен изглеждаше все по-натъжен и нищо не отговори.

— Излишно е да продължаваме — каза най-сетне той. — Струва ми се, че Вълшебната градина е затворена вече вас, Мишел. Вие не сте вече дете.

За щастие камилата още чакаше и Мишел можа да върне у дома си през нощта.

— Страшно бавно ядете — каза господин Дубъл, който от известно време вече барабанеше с пръсти по масата.

— Аз не, татко — обади се Тиери.

— Не, ти не, но майка ти и брат ти.

В цяла Франция нямаше по-сплотено семейство от семейство Дубъл. Господин и госпожа Дубъл се обичаха много и обожаваха децата си. А те, Едмон и Тиери, често се караха — момчетата на девет и на десет години не са светци — но не можеха един без друг. Едмон казваше: „Тиери много се заяжда“. Но ако Тиери го нямаше два дни, Едмон явно страдаше. Тиери пък се оплакваше: „Едмон е много груб“. Но ако Едмон се разболееше някой ден, и Тиери се разболяваше на свой ред.

Никога не казваха като другите момчета: „Аз направих това, аз видях онова“, а все: Ние бяхме в цирка…", „Лишиха ни от десерт…“, „ Ние бяхме болни от шарка…“ С една дума, бяха двама, ала живееха като един.

И все пак, когато се хранеха, бащата, майката и двамата братя не се разбираха чак толкова добре. Семейство Дубъл тогава се разделяше на два лагера. Госпожа Дубъл и по-големият й син Едмон отдаваха голямо значение на яденето. Щом се върнеше от училище, Едмон влизаше в кухнята и питаше какво ще има за обяд, за вечеря.

Разказваха, че когато бил на осем месеца, както си седял до масата на високото си бебешко столче, Едмон се нахвърлил на чинията с месо, докато майка му минавала край него, и сграбчил лакомо един котлет. Господин Дубъл и по-малкият брат Тиери, напротив, не обръщаха никакво внимание какво им се сервира и настояваха само всички да се хранят по-бързо, за да се върнат единият — към работата си, а другият — при играчките си. Затова и двамата бяха доста слаби.

— Едмон — каза господин Дубъл, — ако продължаваш, ще станеш истински дундьо.

Госпожа Дубъл неспокойно погледна сина си. Тя самата много се боеше да не напълнее и тъй като не можеше да устои на удоволствието да яде сладкиши, беше непрекъснато в движение, шеташе цял ден из къщи и запазваше хубостта си.

— Ами! — възрази тя. — Едмон съвсем не е дундьо.

— Да, да! — каза Тиери, който обичаше да се закача. — Дундьо, дундьо, дундьо!

Толкова прекали, че когато ставаха от масата, Едмон силно го ритна. Тиери се разплака. Знаете вече, че двамата братя не можеха един без друг.

Беше летен неделен ден и господин Дубъл бе обещал да заведе двете момчета в гората Фонтенбло. Тези разходки с баща им им доставяха голямо удоволствие. Когато времето беше хубаво, изминеха ли няколко километра, господин Дубъл си избираше някое място на завет между високите скали. Той сядаше до обрасъл с мъх камък, облягаше се и изваждаше книга от джоба си.

— Давам ви един час — каза той на синовете си този ден. — Може да се покатерите по скалата Близнак и по Острия камък… Само че бъдете благоразумни. Не се отдалечавайте много и щом ви извикам: „Ху! Ху! ХУУ! Ху“, обадете ми се.

„Ху! Ху! ХУУ! Ху“ беше сигналът на семейство Дубъл. Те надаваха този вик по специален начин, като наблягаха много на третото ху и произнасяха много слабо четвъртото. Така и четиримата Дубъл се откриваха лесно един други, дори в тълпа или ношем.

Едмон и Тиери се отдалечиха. Скалата Близнак беше образувана от два големи плоски камъка, допрени един до друг, високи шест-седем метра.