Андре Мороа - Страната на хилядите желания

Ето я:

Тиери стоя дълго пред картата. Той бе трети по успех география от тридесет и седем ученика в класа, но не можеше да си спомни тези страни. Докато разсъждаваше, белокос стар господин, извънредно слаб, се спря до него и го изгледа строго.

— Охо — каза той, — един малък горноземец?

— Аз ли? — учуди се Тиери.

— Да, вие… От коя страна сте?

— Ние — отвърна Тиери — сме французи.

— И аз това казвах — заяви старият господин. — Горноземец. За нас тук са непонятни тези страни, където събирате заедно дебели и слаби хора… На долната земя расите са ясно разграничени. Има лападунди и има тънкофини.

— И всички лападунди са дебели, а всички тънкофини — слаби? — попита Тиери.

— Интелигентно дете — каза подигравателно старият господин. — Само разбра… Десет по десетобалната система.

Беше ироничен и неприятен. Но Тиери трябваше да научи къде се намира, затова продължи разговора. Така той узна, че събеседникът му се нарича господин Благофин и е професор по история в Националната академия на тънкофините. Впрочем лесно можеше да се отгатне, че е професор, защото час по час задаваше по някой въпрос.

— Столицата на тънкофините? — попита внезапно той Тиери.

— Мен ли питате?

— Вас естествено. Нали само вие сте тук.

— Ние — отвърна Тиери — сме изучили Италия, столица Рим, Полша, столица Варшава, Унгария, столица Буда Пеща, но не са ни предали урока за тънкофините.

— Единица! — каза господин Благофин. — Повторете след мен: столица на тънкофините е Клечоград.

Тиери повтори.

— А столицата на лападундите? — рязко запита господин Благофин.

— Не зная — промълви Тиери. — Може би Лапаград.

— Пет — произнесе господин Благофин. — Повторете: столица на лападундите е Лапабург.

— Колко лесно се запомня! Бих желал столицата на Естония да се нарича Естоград, а столицата на Албания — Албабург.

— Престанете — каза господин Благофин и като върна Тиери пред картата, продължи: — Ескалаторът, с който сте пристигнали, и който свързва двете страни в центъра на земята с Горната земя, носи името Горноземен ескалатор. Единият му край е скрит между две скали в гора, наричана от горноземците гората Фонтенбло.

— Много добре зная това — каза Тиери, като си потърка гърба.

— Пристанището, което обслужва ескалатора, е много важно, защото от него започват едновременно двете линии: лападундската от Лапапорт…

— И тънкофинската от Финипорт — довърши Тиери.

— Десет — похвали го господин Благофин. — А сега погледнете картата: виждате, че кралството на лападундите е разделено от републиката на тънкофините най-напред със сухоземна граница, която минава през пустинята Сахадунд, после през залива, наричан от нас Жълто море, поради златните скали на дъното, които му придават особен цвят. Жълтото море е почти затворено на юг от двата носа Лападунд и Клечофин.

— Виждам — добави Тиери, — а в центъра на залива се намира остров Финодунд.

— Точно така — потвърди господин Благофин, — и аз бих желал да го видя вдън морето, защото този остров е причината за всичките ни злини…

Но преди да довършим урока на господин Благофин, трябва да кажем какво стана с Едмон.

Когато Едмон се озова самичък на непознатия кораб, когато си помисли за бедния си баща, който горе в гората навярно търси с тревога децата си, когато брат му изчезна от хоризонта, той едва-що не се разплака. Ах, защо не си беше у дома, в къщи, в спокойния им дом, да си играе с влакчето си! Всеки ден обаче му повтаряха, че едно десетгодишно момче не бива да бъде толкова чувствително. Той се опита да си вдъхне смелост и да разбере хладнокръвно какво става.

Отначало Едмон се бе уплашил от морската болест. Но когато беше в Англия, винаги му прилошаваше от надлъжното люлеене, а този широк кораб се клатушкаше само отдясно-наляво. Затова Едмон се чувствуваше много добре и страшно огладня.

Палубата беше задръстена от кресла, в които спяха мъже и жени. Някои кресла бяха кожени, други — от плат, трети — люлеещи се и лекото движение на вълните ги поклащаше.

Моряците нямаха кресла; те се разхождаха бавно, с ръце в джобовете и ядяха кой хляб и шоколад, кой парче салам, а някои — пилешка кълка. На мостика се виждаше капитанът. Беше седнал в кресло, а до него масичка, отрупана със сладкиши и сиропи.

Капитан, моряци, пасажери — всички имаха щастливо и добродушно изражение, но едно нещо изглеждаше необикновено: всички бяха дебели. Разбира се, Едмон познаваше измежду приятелите на родителите си няколко дебели господа и дебели дами, но никога не бе виждал събрани заедно човешки същества, всички с големи шкембета, огромни румени бузи, пухкави ръце и доволен вид.