Андре Мороа - Страната на хилядите желания

На табелка, закачена прел единия мостик пишеше:

Корабът беше тумбест, с колело, широк и заоблен. Другият, напротив, беше много тесен, излят от стомана и на неговия мостик двамата братя прочетоха:

— Дали да не се поразходим по море? — предложи Тиери.

— А татко?

— Няма да се забавим много. Това е съвсем малко море.

И наистина това беше по-скоро пролив, отколкото море. И на светлината на балоните доста ясно се различаваше отвъдният бряг, където се издигаха високи сгради.

— Но ние нямаме пари — разтревожи се Едмон.

— Имаме, останаха ми двадесет франка от Нова година. Пък и за ескалатора нищо не платихме.

Едмон въздъхна и последва Тиери. Винаги правеше в края на краищата това, което искаше брат му. Двамата се приближиха до мостика, пред който пишеше: „Към Лапапорт“.

Един морски офицер, червендалест, широко усмихнат дебелак, побутна любезно Едмон към палубата с думите:

— Я виж! Едно горноземче… Откога не бяхме виждали!

Но щом Тиери се накани да отиде при брат си, дебелият офицер го спря:

— А не! Вие сте за другия кораб.

— Но ние сме заедно! — настоя Тиери.

— На Горната земя може — каза офицерът, — но тук… е невъзможно. Оня е дундан, а вие сте клечо… Няма грешка… Ако имате възражения, ето теглилката… И побързайте, ако искате да се качите на другия кораб, чувам вече сирената му за тръгване.

Действително се чуваха резки сигнали. Тиери никога не се колебаеше дълго. Изтича към второто мостче — моряците вече го вдигаха — и с два скока се озова на палубата. Машините забоботиха, перките се врязаха във водата, моряците извадиха спасителни лодки. Въпреки целия шум Тиери чу:

— Ху, ху, ХУУ, ху!

Той се спусна към задната част на кораба и зърна Едмон на борда на другия кораб, който се отдалечаваше в противоположна посока, носен от големите си колела: стъпил на една пейка, със сълзи на очи, той размахваше кърпичката си. Тиери бръкна в джоба си, но напипа само смачканата кесийка с бонбони, която бе купил предната вечер от портиера на училището. И размаха кесийката.

Пътниците около него го гледаха с изненада, но му беше все едно. Наистина се чувствуваше нещастен, че е разделен от брат си. Какво щеше да прави самичък сред непознати хора!

Когато Едмон се превърна в едва видима точица, Тиери въздъхна леко и се огледа. Често беше пътувал по море: ходил бе от Кале до Дувър, от Диеп до Нюхейвън, от Хавър до Саутамтън, и дори от Марсилия до Алжир, но никога не беше виждал кораб, подобен на този. Всички други познати досега се люшкаха едновременно отзад напред (баща му бе казал, че това движение се нарича диферент) и отдясно наляво (баща му бе казал, че това движение се нарича крен). А именно то причиняваше морска болест на Тиери. Корабът, на който се намираше сега, нямаше крен. Дълъг и тесен, при него се чувствуваше само диферент. Затова Тиери се чувствуваше чудесно и страшно огладня.

На палубата цареше необикновено оживление. Всички се движеха, тичаха, даваха нареждания. Безброй търговци сновяха насам-натам, разнасяйки малките си сергии, отрупани с вестници, книги, лупи, часовници, теглилки. Тиери се надяваше, че някой от тях ще продава шоколад или банани, като училищния портиер. Но никой не предлагаше нищо, което би могло да се яде.

През стъклата на салона се виждаха мъже, които правеха гимнастика. Едни вдигаха тежести; други си подхвърляха топка; трети, седнали в специални лодки, се упражняваха в гребане. Това зрелище напомняше витрините на магазините по Коледа, когато са пълни с неспирно движещи се манекени.

Скоро друго, още по-удивително явление смая Тиери. Макар на кораба да имаше извънредно много пътници, нито един от тях не беше дебел, нито дори среден. Всички — мъже, жени и деца — бяха слаби, невероятно слаби. Бяха кожа и кости, ръцете им — мършави, дрехите им просто висяха на тях. И все пак не изглеждаха болни. Напротив, имаха съвсем здрав вид и дори явно бяха енергични и жилави, но очевидно бяха особени хора, изключително кльощави.

„Къде съм попаднал? — питаше се Тиери. — Има мършави англичани… ала има и дебели… пък и това не са англичани. В Англия не се отива с ескалатор… Не са и американци: не съм прекосил Атлантическия океан… Не са и германци: германците са по-скоро пълни…“

Докато тревожно си задаваше тези въпроси, той се разхождаше с широки крачки по палубата и като мина край една кабина с надпис на вратата „Работна зала“, забеляза на стената карта в рамка и се приближи да я разгледа. Много се изненада, защото тя не приличаше на нито една от картите, които бе виждал, и не съдържаше нито едно познато име.