Андре Мороа - Страната на хилядите желания

Докато стоеше прав, една стара дама, която имаше поне четири гуши, му направи знак да се приближи.

— Вие да не сте горноземче? — попита го тя.

— Не — отвърна Едмон, — ние сме французи.

— Точно така — каза дебеланата, — горноземец сте… Но сте и истински дундьо, и то от най-хубавата порода.

— Съвсем не съм дундьо — ядоса се Едмон. — Баща ми…

Високият му говор събуди няколко спящи. Стар господин с бяла брада и шкембе два метра в обиколка, който дремеше по средата на палубата в червено кресло, бродирано със сърма, се надигна и се огледа.

— Какво има? — попита той.

— Господин канцлер — отвърна почтително дебеланата, — това горноземче страшно се изненада, когато му казах, че е истински дундьо.

— Приятелю — каза благосклонно старият господин, — би трябвало да сте много горд, че сте дундьо във време, когато вашите братя лападунди се увенчаха със слава.

— Кои са братята ми лападунди? — учуди се Едмон, все още намусен.

— Ш-т, ш-т! — каза старата дама. — Знайте, че говорите с канцлера дьо Лапдундан… Трябва да го наричате ваше превъзходителство.

Старият господин се усмихна добродушно.

— Донесете ми картата — заповяда той.

Тутакси двама келнери се приближиха и му поднесоха листа с многобройни ястия и напитки.

— Не, не — каза канцлерът, — аз искам географската карта.

Когато я донесоха, той показа на Едмон карта, която никак не се различаваше от онази, която вече познаваме, с изключение на едно: островът по средата на залива, който се наричаше Финодунд на другия кораб, тук носеше името Дундофин.

След като Едмон проучи очертанията на тази нова страна, господин дьо Лапдундан му каза добродушно:

— А сега, приятелю, аз съм уморен и трябва да довърша следобедната си почивка. Но останете с мен. Ще заповядам да ви дадат едно люлеещо се кресло, няколко бисквити и учебник по история, от който ще научите всичко, което трябва да знаете, преди да слезете на сушата.

Той прошепна няколко думи на един млад секретар и донесоха на Едмон книга, която той погледна с известно безпокойство. Ето корицата:

Докато Едмон се взираше с недоверие в това заглавие, ето че се приближи някакъв дебел моряк. Той сложи до него масичка, върху която имаше чаша димящо какао и големи бисквити от овесени ядки, после разгъна един лежащ стол. Закуската така изкуши Едмон, че той седна в креслото, отпи глътка какао, отхапа от бисквитата и разтвори книгата. Наистина лападундите умееха да живеят. Първата страница на книгата гласеше:

1. Първоначално страната ни се наричала Дундия, а жителите й — дунди. Дундите били забележителни не само със силата си, но и с кроткия си нрав. Макар че били разделени на много племена, те никога не воювали помежду си, нито враждували със съседите си. Дундите нямали крал; всяко племе си избирало главатар, който бил едновременно и жрец.

2. Приблизително в 800 година на север, в пустинята Сахадунд се появили първите конници от племето Лапа. Те били толкова агресивни, колкото дундите били миролюбиви. Макар не толкова Многочислени, те нападнали Дундите, завладели цялата територия на север от Дундия и основали град Лапабург, който в началото бил тяхна крепост.

3. Благодарение на кроткия си нрав дундите лесно понасяли владичеството на новите си господари. От сливането на двете раси произлезли лападундите, които били добродушни като дундите и смели като племето лапа.

4. През 1023 година Съветът на старейшините от племената лапа и дунди решил да признае за крал Шкембан I, който бил син на вожд лапа и на принцеса от племето на дундите. В същото време двата съюзени народа взели името лападунди и приели за столица Лапабург.“

Едмон бе стигнал дотук, когато отново дойде дебелият моряк, усмихна му се, прибра празната чаша и сложи на нейно място дълбока купа с бульон и соленки със сирене.

— Пак ли нещо за ядене? — попита плахо Едмон.

— Обядът е едва след един час — поясни морякът. — Трябва да се подкрепите междувременно.

Едмон страшно обичаше бульон и не се противи повече. Отпусна се в креслото и този път се зачете в края на книгата. „Щом ще отивам в страната им — помисли си той, — по-добре да знам какво им се е случило напоследък.“ Ето как завършваше последната глава:

1. Крал Шкембан XXXII, наследил баща си в 1923 г. след славната му смърт по време на голям гуляй, е един от най-забележителните монарси от тази велика династия. Никога лападундите не бяха имали по-дебел и по-добронамерен крал. Вратите на двореца и кралската кухня бяха отворени за народа. Данъкът върху захаросаните кестени беше премахнат като дар по случай щастливото възкачване на трона.