Андре Мороа - Страната на хилядите желания

— Четете!

Тиери се подчини и прочете следното заглавие:

— Лападунди ли? — възкликна Тиери. — Кои са лападундите?

— Лападундите — обясни господин Благофин, — са смешен народ, който живее от другата страна на залива… Те са ужасни наглед, дебели, сякаш са болни, пухкави като възглавници, червендалести като домати… Мързеливи са като котки, цял ден ядат, пият и главно спят… Най-опасното, че ако не им попречим, те биха разпространили отвратителните си нрави във всички страни на Долната земя… Насред залива например има малък остров, на име Финодунд… Можете ли да си представите, че преди две години горките жители, които дълбоко в сърцата си са истински тънкофини, бяха така възмутени от поведението на лападундите (дошли да прекарат лятната ваканция), че бяхме принудени да ги защитим?

— И избухна война? — попита Тиери.

— Как! — страшно се ядоса господин Благофин. — Нима не знаете? Ами че това е най-голямата война в историята, наречена войната на „пленените“.

— Защо пък война на „пленените“?

— Защото двете армии, както ще узнаете, ако прочетете малко по-внимателно книгата, която държите в ръцете си, накрая се оказаха пленени.

— Как така? — удиви се Тиери.

— Четете — каза строго господин Благофин.

И Тиери прочете:

„3. Генерал Финтактик, главнокомандуващ войските на тънкофините, въпреки миролюбивите намерения на правителството отдавна бе изготвил план за настъпление и продоволствие с оглед на невиждан дотогава подвиг; прекосяването на пустинята Сахадунд. За три седмици той стигна до Лапабург.

4. За нещастие същия ден армията на лападундите дебаркира на брега на тънкофините и влезе в Клечоград. Справедливо възмездие очакваше нашествениците: флотът им, атакуван от моряците-тънкофини, бе унищожен край Зъберград. Лападундите се оказаха пленени завоеватели.

5. Генерал Финтактик обаче не успя да се възползува от опасното положение на лападундите. Всъщност армията на тънкофините бе загубила по-голямата част от колите си по време на славния поход през Сахадунд. И тя не беше в състояние да напусне Лапабург. Оттам дойде името война на «пленените».

6. Подписаното в Лапафина примирие на 12 юли 1928 г. уреди въпроса за връщането на бойците в родината. Нашата армия се върна под командуването на генерал Финтактик в началото на октомври и бе посрещната триумфално. Генералът се оттегли в село Фино на река Змиорка, където бе роден и където и сега може да го видите да тика ралото си.“

В този миг протяжен вой на сирена прекъсна четенето. Тиери изтича към перилото на палубата и извика от изненада. Той видя голямо пристанище с къщи, високи като кули. Много от тях бяха украсени със скулптурни фигури. Всички бяха построени от розово-сив камък — просто възхитителен. Навсякъде се развяваше знамето на тънкофините, червено и синьо, напомнящо хоругва. Финипорт би бил най-хубавият град на света, ако много от кулите не бяха в развалини.

— Ето делото на оръдията на вражия флот… — каза господин Благофин.

Благодарение на него Тиери лесно мина митническия контрол. А той беше много строг за пътниците без паспорт. Мереха талията им, гръдната обиколка, теглеха ги и всички, които надвишаваха определеното за възрастта им тегло безмилостно биваха връщани. Като хвърли поглед на окачената таблица, Тиери видя, че на девет години трябва да тежи по-малко от двадесет и един килограма и гръдната му обиколка не трябва да надвишава петдесет и пет сантиметра. Той обаче беше тъничък като истински тънкофин и бе приет незабавно. Господин Благофин го отведе със себе си с влака от Финипорт до Клечоград. Влакът беше удобен, но, разбира се, много тесен, защото за четирима тънкофини беше необходимо толкова място, колкото за двама горноземци или само за един лападунд. Къщите по полето бяха пак кули, не толкова високи както във Финипорт, но много по-различни от френските селски къщи, защото стаите бяха винаги една над друга. Тополата като че ли бе любимо дърво на тънкофините, а хрътката — предпочитаното куче.

„Ах! — помисли си Тиери, гледайки малкия необикновен влак. — Колко щастлив щеше да бъде Едмон, ако беше тук, нали си колекционира вагончета от всички страни и всички модели.“

Но Едмон навярно беше много далеч. На Тиери още повече му домъчня за него, когато влакът забави ход и господин Благофин каза: