Андре Мороа - Страната на хилядите желания

— Че какво ви става от това?

— О, на мене нищо — отвърна младият Лапдундан, — но баща ми твърди, че честта на лападундите не им позволява да отстъпят по този пункт.

— И какво ще правите?

— Ами нали ви казах… Решено бе след един месец трима представители на лападундите да се срещнат на границата в град Лапафина с трима делегати на тънкофините и да се опитат да се разберат. Това се нарича конференция.

— Ние на Горната земя също имаме конференции… дори през цялото време… Имало е в Женева, в Генуа, Локарно, Хага, Лондон…

— А ние — в Лапафина.

— У нас е имало толкова много, че вече никой не ги изучава.

— Баща ми каза, че така и трябва — додаде Жак дьо Лапдундан. — Но това е първата ни конференция, а и тънкофините вземат всичко много сериозно.

Скоро принц дьо Лапдундан избра Едмон за свой секретар. В училище Едмон Дубъл беше винаги пръв по писане. Не мислеше, че някой ден това ще му послужи. Тази длъжност бе много приятна, защото благодарение на нея Едмон много скоро се запозна с най-видните личности в кралството: Великият готвач, Великият сладкар, Великият майстор на пури. Представиха го дори на крал Шкембан XXXII.

— Внимавайте — му каза преди това господин дьо Лапдундан, — трябва да го наричате „ваше величество“.

Но когато се озова пред краля, Едмон така се смая от шкембето му, че не можа да си припомни нито едно от предварително подготвените фрази и без да съзнава какво казва, изтърси:

— Нека, ваше величество, отвърна агнето…

За щастие кралят на лападундите беше добродушен като своите поданици и се разсмя от сърце. Той поговори пет минути с Едмон за горноземската кухня. Поръчвал понякога да му готвят по нея и обеща на Едмон да го покани някой ден на горноземски обед.

— Това ще ви припомни родния край — каза му добродушно той.

В същия миг в салона влезе един лападунд, облечен във великолепна червена униформа, обшита със злато. Гърдите му бяха отрупани с ордени. (Нужни бяха много медали, защото гърдите му бяха широки като пазарното площадче в някой малък френски град.)

Господин дьо Лапдундан, който стоеше зад Едмон, му прошепна:

— Това е нашият велик воин, маршал Дундан, граф Клечоградски.

— Добър ден, маршале — каза кралят. — Е, какво? Готвите ли се да заминавате за Лапафина?

— Не зная още дали ваше Величество ще ми окаже честта да ме изпрати там.

— И таз добра! — възкликна кралят. — Възможно ли е този, на когото дължим мира, да не участвува в мирните преговори! Нали една горноземска героиня — продължи той, като се обърна към Едмон, — бе казала: „Той участвуваше в мъките, редно е да участвува и в почестите!“.

— Да — потвърди Едмон и целият пламна. — Струва ми се, че Жана д’Арк е казала това.

— Господарю — заяви маршалът, — ако ме изпратите там, кълна ви се, че няма да има по-хубав ден за един воин лападунд от деня, когато ще подпише дълготраен мир.

— Не се съмнявам, маршале — отвърна кралят. — Да пием за мира!

Великият Виночерпец донесе тутакси в една количка бутилка шампанско с човешки ръст и я изпразни в огромна златна купа. Кралят и маршалът пиха един след друг по лападундски обичай, гледайки се в очите. Едмон реши, че тази церемония е много хубава. Тя щеше да му хареса още повече, ако му бяха дали да сръбне малко шампанско.

— Господин маршал — каза господин дьо Лапдундан, когато кралят се оттегли да си дремне — защото негово величество трябваше да си почива всеки половин час, — може би бихте искали да поговорите с моя приятел за военните методи на горноземците? Той ми разказа много интересни неща за някакви дупки, които копаели, за да се предпазват от снарядите.

— Чувал съм за това — каза маршалът. — Изпратих даже по ескалатора разузнавачи, които да проучат „окопите“. Така ги наричате, струва ми се, нали?… Само че за нас не са подходящи. Най-напред за войниците лападунди са нужни толкова широки окопи, че те вече няма да бъдат никаква защита… Освен това, както знаете, ваше превъзходителство, лападундът се ужасява от полската работа. Той в крайна сметка предпочита една очевидно опасна, но кратка схватка, след която, ако излезе жив, може да си хапне и да си подремне… Ние имаме — обърна се той към Едмон, — много интересен правилник за готвене на открито… Опитвали ли сте например пъдпъдък, печен в глина?…

През цялото време, докато трая посещението му, маршалът не говори вече за нищо друго, освен за ядене.

Като секретар на канцлера, Едмон присъствуваше на всички подготвителни заседания за мирната конференция в Лапафина. Той се възхищаваше от добронамереността на лападундите. Бяха готови да се разберат с тънкофините по всички точки. Вярно, не искаха да приемат, че Остров Дундофин някога се е наричал Финодунд. Но и Едмон започна да смята, че имат право по този въпрос.