Андре Мороа - Страната на хилядите желания

В Лапабург бяха толкова сигурни, че конференцията ще бъде успешна и че най-сетне ще бъде подписан мир, че всички висши сановници искаха да отидат там, но делегацията трябваше да се състои само от трима души. Когато публикуваха имената им във вестниците, мнозина останаха разочаровани. За щастие лападундите не бяха амбициозни и след едно обилно ядене всичко бе забравено.

Ето списъкът на делегатите:

Канцлерът принц дьо Лапдундан — ръководител, Маршал Дундан, граф Клечоградски, Професор граф Тулубма, председател на Историческата академия.

Професор Тулумба бе избран, защото познаваше по-добре от всеки друг историята на остров Дундофин, върху която беше написал сто двадесет и три тома. Канцлерът си бе помислил, че неговите научни познания ще бъдат особено ценни, ако тънкофините повдигнат отново този въпрос. Но в Лапабург общо взето съжаляваха за избора му. Професор Тулумба бе известен с лошия си характер. Потомък бе на едно от малкото семейства, смятани в Лапабург за „чистокръвни родове от племето лапа“.

Разпознаваха ги по имената им и главно по характера, защото всички бяха запазили примитивната грубост на скитниците завоеватели. Подобно на останалите лападунди и те бяха дебели, но лицата им бяха по-различни. Тънкофините твърдяха, че имало лападунди-съсели и лападунди-глигани. Чистокръвните потомци на племето лапа бяха лападунди-глигани. В тази страна, където отдаваха голямо значение на произхода, те образуваха много уважавана благородническа каста. Но за една мирна конференция изборът не беше особено сполучлив. Надяваха се все пак, че всеизвестното добродушие на канцлера и непоклатимото миролюбив на маршал Дундан ще укротят професора.

В навечерието на заминаването за Лапафина канцлерът съобщи на Едмон, че от всички свои секретари се е спрял на него. Явно беше много горд, че има за секретар горноземец.

Докато брат му Едмон бе станал любимец на един от най-високопоставените лападунди, Тиери изучаваше нравите на тънкофините.

С много свои черти те бяха просто забележителни хора. Преди всичко работеха много повече от хората горе, на земята. На обед, след като си изпиеше кафето, бащата на Тиери винаги си почиваше малко, играеше със синовете си или си приказваше с госпожа Дубъл. Човек никога не можеше да види тънкофин, навършил тридесет години, да се забавлява, а и когато младежи играеха на топка (със странни футболни топки — много дълги, заострени), играта напомняше военно упражнение.

За тънкофините времето беше като че ли най-скъпото нещо на света. Когато определяха среща, те я насрочваха в шест часа седемнадесет минути и три секунди или в три часа четиринадесет минути и двадесет и две секунди. В дома на Благофинови яденето се поднасяше в 8 часа сутринта и в 8 часа вечерта, и ако децата не бяха на масата, когато избиеше последният удар на часовника, те биваха лишавани от вечеря. Колкото до обедното хранене, то бе премахнато във всички семейства. Тънкофините се хранеха винаги прави, много бързо и много малко. По улиците не се виждаха сладкарници, а магазини за фиде, юфка и сметачни машини. Преди всяко ядене, застанал прав пред празната си чиния, господин Благофин произнасяше строго едно изречение, което, както казваше той, било от някакъв велик горноземец: „Трябва да ядем, за да живеем, а не да живеем, за да ядем“.

Тънкофините нямаха равни на себе си при изчисленията. Всички в Клечоград правеха сметки във всеки час на деня. За пари им служеха тънки жички от злато, сребро или мед с различна дължина. Когато жените в трамваите плащаха за мястото си две медни жички, те мигом вадеха тефтерчетата си, за да впишат този разход. Естествено пишеха прави, защото нямаше нито едно място за сядане. Най-богатият човек в страната, инженер Златофин, председател на акционерното дружество за производство на фиде, пътуваше винаги прав в колата си, защото тънкофините считаха за слабост стремежа към удобства. Макар че къщите им бяха страшно високи, никъде нямаше асансьор. Тиери се запъхтяваше, когато се изкачваше по ужасните тънкофински стълбища с високи и тесни стъпала.

Главната промишленост на тънкофините беше фидето, но произвеждаха също колбаси и свещи. Непобедимото им отвращение към всички кръгли предмети много затрудняваше някои производствени процеси. Не произвеждаха например колела и гуми и трябваше да ги внасят от Лападундия. В замяна лападундите купуваха от тях стоманени жици, колове, бастуни.