Андре Мороа - Страната на хилядите желания

— Наближаваме Клечоград.

И наистина скоро видяха първите къщи на огромен град. Те бяха още по-високи от кулите на пристанището.

Когато пристигна в Лапапорт, Едмон беше не по-малко изненадан от Тиери при пристигането му във Финипорт. Къщите бяха кръгли и бузести, колкото източени и островърхи бяха на отсрещния бряг. Всички сгради в Лапапорт завършваха с куполи, кубета и бяха оградени с издути стени, които, както обясни господин дьо Лапдундан, били най-знаменитото изобретение на тукашните архитекти.

Благодарение на покровителството на канцлера Едмон лесно влезе в страната. Трябваше да изтърпи само една формалност: претеглянето. Беше десетгодишен. За да може да влезе в страната, трябваше да тежи над тридесет килограма, а той беше тридесет и две, така че всичко беше наред.

Едмон загуби дар слово, толкова бе очарован от това, което виждаше. Около него се движеха огромните лападунди, всички с радостно и едва ли не умилено изражение. По стените на подлеза, който водеше към влака, бяха монтирани красиви никелови кранчета, над които се четеше: какао, оранжада, бульон, пилешко мляко, хининово вино. До всяко кранче имаше картонени чаши и трябваше само да натиснеш един бутон, за да ги напълниш с желаната течност. Момиченца сновяха насам-натам и предлагаха огромни пасти. Един лападундски еклер бе голям колкото автомобилна гума, а курабията — колкото морски рак, но Едмон нямаше пари, пък и не смееше да се спира, защото не биваше да изостава от принц дьо Лапдундан.

Той неволно извика от удоволствие, когато забеляза влака. Гигантски влак! Разстоянието между релсите беше четири метра. Огромните вагони се издуваха извън линията. Господин дьо Лапдундан покани Едмон в собствения си вагон и го настани във великолепно самостоятелно купе, като му каза, че той самият ще работи в съседното. Така поне каза, но Едмон скоро чу хъркането му.

Дебел келнер влезе в купето и подаде на Едмон дълъг лист за ядене, украсен с чудни рисунки.

Едмон прочете:

Той прекъсна четенето и попита:

— На колко ястия имам право?

— На всички, естествено — отвърна келнерът изненадан.

Едмон яде чак до Лапабург. През прозореца той се любуваше на ливадите, по които спяха огромни говеда. Страшно му харесаха тумбестите къщи на фермерите лападунди. А пък топките явно бяха любимата игра на лападунчетата. Виждаха се навсякъде. Край Лапабург цялото небе беше осеяно с тях. Повечето бяха светещи. А прозорците на издутите къщи под тях също бяха осветени. Възхитително!

„Няма как — помисли си Едмон, — ще обикна тази страна!“

Но все пак той се чувствуваше ужасно самотен. Мислеше за клетия си татко, който навярно в този миг претърсва скалата Близнак и се чуди къде са неговите момченца. Ах, ако се сетеше да слезе! Ако намереше ескалатора! Може би щяха да бъдат приятно изненадани да го видят тук.

„Да — помисли си Едмон тъжно, — само че татко сигурно е клечо и ще отиде на другия кораб. Ще намери Тиери, а аз няма да видя вече никого.“

Колкото повече Едмон опознаваше лападундите, толкова повече ги обикваше. Те бяха славни хора наистина. Никога не можеше да ги видиш ядосани. Никога не говореха лошо едни за други. Рядко се случваше дори да са тъжни: почти цял ден се смееха, забавляваха, шегуваха. В разговорите те си разменяха готварски рецепти. Всеки час ядяха, после подремваха за четвърт час. В Лапабург това се наричаше ежечасно ядене и сън.

Само една тема бе в състояние да помрачи доброто настроение на лападундите: лошотията на тънкофините. Но човек можеше да ги извини, като видеше развалините след нашествието на тънкофините из цялата плодородна земя.

Въпреки справедливия си гняв повечето лападунди биха желали в бъдеще да живеят в мир и разбирателство със съседите си.

— Безспорно — казваха те, — тия тънкофини не можеш ги разбра: не обичат нито да ядат, нито да пият, нито да се смеят. Но все пак само защото два народа нямат еднакви вкусове, трябва ли да си изпращат взаимно парчета метал, които избухват, нараняват хората и пукат балоните.

Всички лападунди се надяваха, че мирната конференция в Лапафина скоро ще сложи край на споровете между двете страни.

— Но защо всъщност вие и тънкофините се биете от толкова време? — запита веднъж Едмон сина на господин дьо Лапдундан.

— Ах, толкова е глупаво, че не смея да ви го кажа. Работата е там, че ние сме съгласни с тънкофините, че остров Дундофин не трябва да принадлежи никому; би било опасно за тънкофините, ако е наш, но опасно и за нас, ако е техен. Само че тънкофините, макар да приемат да бъде независим; настояват той да се нарича Финодунд, а пък ние искаме да се нарича Дундофин.