Андре Мороа - Страната на хилядите желания

При царуването на този крал лападундите биха живели в пълно доволство, ако не бяха съседите им тънкофини…“

„Тънкофини ли? — помисли си Едмон. — Това ми напомня думата, написана на кораба на Тиери“…

— Кои са тънкофините? — попита той дебелият моряк, който беше още до него.

— Ах! — възкликна морякът, като вдигна бавно ръце към небето. — Тънкофините?… Тънкофините… Ще ви кажа, но, ако ми позволите, най-напред ще отида да си взема един стол.

Той се върна след малко с голям сандвич, пълен, както изглежда, с омари, салата и твърдо сварени яйца, с халба бира и влачеше голям стол, на който се настани до Едмон.

— Тънкофините — поде той, спирайки се след всяко изречение, за да си хапва и пийва, — са необикновен народ, който живее на отсрещния бряг на залива… Те са ужасни наглед, слаби, като че ли са болни, дръгливи като чукари, жълти като лимон и живеят като луди: почти не ядат, пият само вода и работят, без никой да ги кара… Впрочем, всичко това нямаше да има никакво значение, ако не бяха зли; ние, лападундите, сме толкова добродушни, че понасяме всичко, дори и това, някой да не прилича на нас… Но тънкофините са зли и биха желали да принудят другите да живеят като тях… Посред залива например има хубав малък остров, който се нарича Дундофин… Можете ли да си представите, че преди две години тънкофините пожелаха да накарат жителите на острова (почти всички истински лападунди) да спазват техните идиотски закони, да премахнат обеда, да работят шест дни седмично?… Така че горките жители се обърнаха към нас и ние трябваше да ги защитим.

— И избухна война?

— Как? — смая се дебелият моряк. — Нима не знаете?… Ами че това е най-страшната война, която някога е имало в Долната земя, войната на „пленените“.

— Защо пък война на „пленените“?

— Защото двете армии, както ще видите, ако прочетете историята, която е на коленете ви, накрая се оказаха пленени.

— Но как така? — изненада се Едмон.

— Четете — подкани го морякът.

И Едмон прочете на глас:

„3. Тъй като предишните войни бяха доказали, че никоя армия не може да прекоси пустинята Сахадунд, генералният щаб на лападундите реши да атакува крайбрежието на тънкофините. Войската под заповедите на доблестния маршал Дундан се качи на корабите на 15 май. Дебаркирането бе много успешно. Страната на тънкофините бе завладяна много лесно и на 3 юни маршал Дундан влезе триумфално в Клечоград.

4. За нещастие същия ден генерал Финтактик влезе триумфално в Лапабург. От няколко месеца генералният щаб на тънкофините бе натрупал тайно продоволствени припаси и транспортни средства с оглед на прекосяването на Сахадунд и тъй като пустинята не беше охранявана, операцията излезе успешна.

5. Когато обаче тънкофините, станали господари на Лапабург, разгледаха проблема за връщането си в родината, те си дадоха сметка, че са загубили по пътя по-голямата част от камионите си, че нямат флот и следователно, макар и победители, са пленници.

6. Междувременно лападундският флот, предателски привлечен в открито море при нос Лападунд, се разби при силна буря в скалите край Зъберград. Така и армията на лападундите се оказа пленена в Клечоград. Затова този поход бе наречен война на «пленените».

7. При тези условия на двете страни не оставаше нищо друго, освен да подпишат примирие. Крал Шкембан и президентът Крамолин се срещнаха в открито море до град Лапафина и съгласно примирието (12 юли 1928 г.) бе решено:

а/ Остров Дундофин да бъде неутрален.

б/ Да бъде разрешено на двете армии да се върнат по море.

в/ Да бъде свикана конференция в град Лапафина следващата пролет, за да бъдат уредени някои подробности.

8. Армията, командувана от маршал Дундан, се върна в началото на октомври и бе посрещната с ликуване. Сенатът в Лапабург настоя пред крал Шкембан XXXII да благоволи да се нарича занапред Шкембан Победителя, а маршал Дундан получи титлата граф Клечоградски.“

Тъй като това бе краят, Едмон затвори книгата и допи бульона, който беше прекрасен.

— Този остров е причина за всички наши нещастия — заяви господин Благофин.

— Как така? — попита Тиери.

Господин Благофин извади малка книга от джоба си и я подаде на Тиери.

— Познато ли ви е това?

— История на тън-ко-фините — разчете Тиери. — Не, чел съм само „Неволите на Софи“, „Ваканцията“ и „Двадесет хиляди левги под водата“.

Господин Благофин разтвори книгата на една от последните страници и каза гневно: