Андре Мороа - Страната на хилядите желания

— Фа-рао-нът съ-нува сън — сричаше Оливие. — Сто-ри му се, че е на бре-га на Нил… Се-дем тлъ-сти кра-ви из-ля-зо-ха от ре-ка-та…

— Оливие, млъкни! — скара му се Мишел. — Уча баснята си и не разбирам какво чета, като говориш.

И за десети път подхвана „Бай Гарван на клона седи, захапал къс сирене в клюна“.

— Пу-сти-ня-та — зачете на глас Жералд — е огромна площ безплодна земя… Вулканът е пла-ни-на, която бъл-ва пламъци и стопена лава от отвор, наречен кра-тер.

— Жералд, чети наум! Уча баснята си! „…Захапал къс сирене в клюна.“

Не, тя няма да знае баснята си на другия ден в клас и госпожица Попивателна ще се вбеси. Тези две момчета са непоносими. Между другото и на нея никак не й се искаше да учи басня. Имаше желание да подрежда чекмеджетата си. Много обичаше да сгъва разни парченца плат, да се рови из стари джунджурии, програми.

— Хайде да си лягате, деца — каза гувернантката.

— Фа-рао-нът — продължи Оливие — съ-ну-ва сън. Сто-ри му се, че е на бре-га на Нил…

— Пусти-нята — повтори Жералд — е огромна площ.

— Захапал къс сирене в клюна — произнесе Мишел.

— Лягайте си и тримата — каза гувернантката и плесна с ръце. — И по-чевръсто!

— Госпожице — обади се Мишел, — не ми се спи и хич не ми се ляга.

— Децата не правят, каквото си щат — отсече гувернантката. — Хайде, лягайте си!

Мишел се съблече натъжена. Денят бе преминал скучно. Преди вечеря, вместо да скрои рокля за куклата си, трябваше да напише благодарствено писмо до една стара леля. По време на вечерята така й се искаше да разкаже една случка, която й се струваше страшно забавна, но татко, който бе поканил някакъв приятел, я смъмри и заговори за изборите. След вечеря се бе опитала да научи баснята; нейните братя й попречиха. А сега я пращаха в леглото. Възрастните май доста биха се разгневили, ако някой ги командуваше така.

„Ах — каза си момиченцето, лягайки си, — как ми се иска да узная дали съществува страна, където човек може да прави каквото си ще.“

Приятно й стана, когато сложи глава на хладната въз главница, после със страх се сети за утрешните часове. Не ще и дума, че Ивон Льофевр ще си знае баснята и няма да има нито една грешка в диктовката! Все пак беше доста досадно, че Ивон е винаги първа. Мишел се учеше добре, но беше разсеяна и най-вече тъй много й се искаше понякога да играе или да подрежда чекмеджетата си, че забравяше уроците.

Тя дълго лежа с отворени очи, може би десет минути. После й се стори, че светлата ивица под вратата на спалнята на родителите й се уголемява и се превръща в слънце.

В същото време белият чаршаф на леглото й се покри с пясък и ето че Мишел се озова съвсем сама, изправена сред огромна безплодна площ. „Я виж ти! — рече си тя. — Ами че това е пустиня!“ Огледа се. Докъдето поглед стигаше, не откри нищо друго, освен високи пясъчни планини. Все едно плаж под жарко слънце, само дето нямаше море. Пясъкът беше бял и блестящ, но премного сух, за да си направи формички, пък и нямаше кофичка и лопатка.

„Да се махам час по-скоро оттук — помисли си Мишел. — Иначе бързо-бързо ще огладнея и ожаднея. Може би ще видя по-нататък някоя табела за пътя.“

Като повървя около четвърт час, тя видя в далечината пясъчен хълм, който сякаш беше пробит на върха и димеше.

— Я гледай! — каза тя. — Вулкан!… И с отвор, наречен кратер.

Мишел се приближи и видя, че горещата лава беше очертала някакъв надпис по склона на вулкана. Тя разчете буква по буква:

— Кил? — учуди се Мишел. — Дали километри или килограми? Не се знае… Ако можех поне да срещна някой полицай…

Винаги й заръчваха да се обърне към полицай, ако случайно се изгуби. Едва-що бе произнесла тия думи, Мишел чу шум и видя, че към нея се запътва странен човек. Той вървеше, протегнал напред ръце с обърнати нагоре длани.

На главата си имаше много висока шапка, която като че ли беше от камък, и час по час се обръщаше така, че се виждаше само в профил. Когато се приближи малко повече до него, Мишел го чу да мърмори: „Три бели кокошки, три черни кокошки. Ах, този сън! Ах, този сън!“.

— Господине — извика му тя.

— Наричайте ме Фараоне — поправи я строго старият господин.

— Фараоне — каза тя, — загубих се.

— На пет минути оттук има спирка за камили — вдигна той рамене. — Седем тлъсти камили, седем мършави камили… Сам ще ви заведа дотам, ако успеете да ми разтълкувате един сън.

— Какъв сън? — попита Мишел примирено и седна в подножието на вулкана.