Андре Мороа - Страната на хилядите желания

— А как ще я намеря? — попита Мишел.

— Много лесно. Вълшебната градина се пада точно на юг. Сега е пладне, ще летите значи към слънцето. Учили ли сте за четирите посоки на света?

— Да — отвърна Мишел, — когато гледам слънцето, изток е надясно, а запад — наляво.

— Точно така — съгласи се гълъбът, — само че е обратното. Но не може да се объркате, защото Вълшебната градина е цялата в цъфнали ябълкови дървета. Ще летите към слънцето, над голяма гора, а когато видите в далечината бяло петно, това ще бъде Вълшебната градина. Не се опитвайте да кацате по дърветата: ако си счупите крилото, няма кой да ви помогне… Следвайте големия въздушен път на Вълшебната градина: той е набелязан по върховете на дърветата с ивици в багрите на есента. Така са оцветени и гълъбите, които носят посланията на кралицата.

— Каква кралица? — смая се Мишел.

— Кралицата на феите — поясни господин Нежналюбов. — Нашата прелестна и безумна кралица… Гу-гу…

Той даде на Мишел дълъг урок по летене и й разреши да тръгне.

Щом се вдигна над пистата, а после над гората, Мишел видя, че около нея летят други малки феи. Някои правеха това много добре. Кацаха по дърветата, подскачаха, после пак хвръкваха. Вероятно отдавна бяха феи. Други, напротив, също като Мишел, летяха доста несръчно. Понякога стояха на едно място, срещнали противоположно течение. Понякога пък падаха рязко десет метра надолу, като че ли внезапно потъваха в кладенец: всъщност бяха се натъкнали на въздушна яма.

Мишел беше пропаднала във въздуха като тях и с мъка се опитваше да си възвърне равновесието и дишането, когато й се стори, че някой вика подире й:

— Мишел, спри се, почакай ни!

„Ето че в ушите ми взе да бръмчи вече, толкова съм уморена — помисли си тя. — Току-виж, че изгубя способността си да летя и се удавя…“

Защото тя имаше много повече чувството, че плува, отколкото, че лети. Но отново чу:

— Мишел, Мишел!

Обърна се и много се изненада, като видя две свои приятелки от училище, Одет Трепетликова и Елиан Дърдоркова. Бяха най-слабите ученички в класа, но Мишел много ги обичаше. Тя започна да лети по-бавно, за да я настигнат, и веднага ги попита:

— Но как попаднахте тук?

— Като теб! — отвърна Одет.

— Минахте ли изпита при господин Смутензасрамен?

— Естествено.

— И знаехте ли?

— Га-га! Така ми се струва — отвърна Елиан смеешком. — Ако знаехме, нямаше да сме тук. Най-странното е, че Ивон се провали. Представяш ли си? Ивон! А уж все е първа!

— Не може да бъде! Какво я попита? — каза Мишел.

— Попита я: „Колко прави осем по шест?“.

— И тя какво отговори?

— Отговори: „Четирийсет и осем“.

— Ах! — възкликна Мишел. — Вярно, на мен пък ми се струваше, че прави петдесет и четири… Но все пак Ивон сигурно знае таблицата за умножение.

— Изглежда, че не я знае — заяви Одет, — защото господин Смутензасрамен я отпрати много строго. Не можеш да си представиш колко отчаяна беше!

— Не е много забавно да се лети — забеляза Елиан.

— Не е — съгласи се Мишел. — И освен това ще бъде неудобно ако играем на „Лети, лети“. Ще трябва да вдигаме ръка за „Одет лети“, „Елиан лети“, все ще бъркаме.

— Каква е тази огромна птица над нас? — смая се Елиан.

— Мисля, че е орел — обади се Мишел. — Не видяхте ли Юпитер?

— Ох, вярно — сети се Елиан. — Видяхме също и господин Нежналюбов. Много е мил!

— Каза ми, че съм прелестна…

— А на мен, че съм възхитителна… — припомни си Мишел.

— Превъзходен учител — заявиха другите две.

Дълго разговаряха така за необикновеното си приключение и забравиха за скучното си пътуване. След около час и четвърт летене забелязаха в далечината бялото петно, за което им бе споменал господин Нежналюбов.

— Вълшебната градина! — извикаха и трите едновременно.

Когато се приближиха малко повече, видяха много красива гледка. Градината беше пълна с цъфнали ябълкови дървета, които образуваха огромно бяло море, набраздено от вълни.

— Няма да бъде лесно да се приземим! — забеляза Елиан.

— Погледнете! — провикна се Мишел. — Ей там в центъра има голямо свободно място.

— Вярно — каза Елиан, — но е задръстено от хора. Ще им викнем да се отстранят. И не забравяйте уроците на господин Нежналюбов: прибрани криле и един замах преди кацане. Гу-гу!

Те се плъзнаха бавно и леко към центъра на градината и когато бяха на пет метра от земята, видяха множество момиченца и момченца, притиснати едно до друго точно на поляната, където искаха да кацнат.