Андре Мороа - Страната на хилядите желания

— Дръпнете се! — извика Мишел.

Никой обаче не помръдна. Всички деца като че ли се биеха: крещяха, ръкомахаха и не чуваха.

— Моля ви се! — извика Елиан. — Дръпнете се или ще кацнем върху главите ви!

Но децата не обърнаха никакво внимание на трите нови феи, сякаш те изобщо не съществуваха.

— Ах, колко са лоши! — възмути се Одет.

Тя кацна върху главата на едно момиченце, което изпищя, замахна с ръка и я събори. При падането Одет счупи едното си крило. Мишел намери начин да се „пригърби“ на гърба на едно момченце, а Елиан се „придърви“ криво-ляво върху едно ябълково дърво. Когато Мишел се смъкна от раменете на момченцето, тя го погледна с напълно разбираемо удивление, защото то се оказа брат й Жералд.

— Я? И ти ли си тука?

— Ами че разбира се! И Оливие също… Но знаеш ли как ме заболяха раменете, Мишел! — добави той, търкайки се ожесточено.

— Откога сте тук?

— От снощи.

— И минахте изпита? Това е невъзможно! Та вие нищичко не знаете и двамата! Освен ако са ви питали дали галите са били езичници.

— Съвсем не. Гарванът ме попита колко прави осем по шест.

— И ти какво му отговори?

— Четирийсет и пет.

— Не ме учудва. Ти винаги си знаел да умножаваш само с пет… И той ти каза, че е толкова?

— Да, така ми каза.

— Ама че смешен гарван — извика Мишел. — А на мен каза, че петдесет и четири е вярно… Както и да е, надявам се, че тук сте по-добрички, отколкото в къщи.

— Тук никой не е добричък, Мишел, а всеки прави каквото си ще.

— Точно така. Значи, ако искаш да си добър, можеш — каза Мишел строго.

— Да, само че не искам — обади се Оливие. — Никой не желае да бъде добър.

— И какво правят тогава всички?

— Бият се — отвърна Жералд и се изплези.

Мишел неспокойно погледна развълнуваната детска тълпа.

— Ще ми счупят крилете — уплаши се тя.

— Няма — успокои я Жералд. — Ще оставиш крилете в гардероба. Ей там, в дъното, до къщата на кралицата на феите.

— Вярно, кралицата на феите е тук. Може ли да й отида на гости?

— Стига да поискаш.

— Но може да не е прието?

— Тук няма прието-неприето. Всеки прави каквото си ще.

В този миг Елиан видя, че към групичката им се приближава един много висок мъж. Лицето му беше гладко и розово, а косите бели като сметана. Носеше дреха от груб плат с цвят на изтравниче, къси панталони и чорапи на големи червени квадрати. Изглеждаше добродушен, но присъствието му учудваше, защото в градината имаше само деца.

— Боже мой! — прошепна Елиан на Жералд. — Кой пък е този?

— О! — отвърна Жералд, предпазвайки главата си с ръце. — Този ли? Господин Точенудар, той е шотландец. Много е симпатичен, но и доста опасен. Преди малко счупи три зъба на феята Франсоаз.

— Как така?

— Той си играе с една топка: удря я с дълга тояга и тя понякога отскача на сто метра. Случиш ли се на пътя й, тежко ти.

— А какво направиха с трите зъба на Франсоаз? — попита Мишел. — При зъболекаря ли я заведоха?

— Ами! Поправиха ги с вълшебната пръчица… Доближаваш пръчицата до венеца си и казваш: „Да се появи зъб!“. И зъбът се появява. Проста работа… Франсоаз даже се забавляваше да си прави много нови зъби и сега има четирийсет.

В същия миг Мишел погледна братята си и забеляза, че и те държаха в ръка вълшебни пръчици.

— Използвахте ли ги вече?

— Че как не!… Направихме си цял гараж колички, а тази сутрин си сервирахме прекрасна закуска — шоколад, кейк с ягоди, хляб и масло, портокалово сладко… Само че на два пъти правих шоколад, защото господин Точенудар счупи с топката си чашата ми.

— Елате с мен — предложи им Мишел. — Ще оставя крилете си в гардероба и ще отидем на гости на кралицата.

Дворецът на кралицата на феите беше голяма стъклена къща с кристални колони, цялата обвита с рози.

— Я гледай ти! — удиви се Мишел. — В тази страна и розите, и ябълките цъфтят по едно и също време.

— Всичко цъфти, както си ще — отвърна Оливие. — Кралицата на феите променя къщата си по два пъти на ден. Тази сутрин тя приличаше на къщата на чичо Пиер. Вчера наподобяваше замък, а днес на нищо не прилича.

— Може ли да се влезе? — попита Мишел.

— Щом искаш… — отвърна Оливие.

Никой не пазеше входа на двореца. Във вестибюла имаше цели планини от неразпечатани писма.

Макар да беше съвсем светло, всички лампи бяха запалени. Децата прекосиха библиотеката, където хиляди книги бяха нахвърляни наслуки, така че образуваха нещо като свод, под който можеше да се мине.