Андре Мороа - Страната на хилядите желания

— Ще се качваме ти от едната, а аз от другата страна — предложи Тиери с подигравателна усмивка. — И аз ще бъда горе преди тебе, Дундьо такъв!

— Тиери, ако продължаваш, ще се разсърдя, ще те набия и ще ревнеш. Я се махай веднага оттук!

Братята застанаха от двете страни на скалата и започнаха да се катерят. Беше трудно. Трябваше да намират вдлъбнатини, за да поставят краката си и издатини, за да се залавят с ръце. Не можеха да се качват бързо. Едмон беше на около три метра от земята, когато чу:

— Ху! Ху! ХУУ! Ху!

Викаше ги баща им. Тиери отговори. По гласа му Едмон разбра, че Тиери е вече по-високо от него. Заизкачва се много бързо и тъкмо щеше да стигне върха, когато отново чу едно „ху, ху, ХУУ, ху“, само че този път почти приглушено, сякаш идваше от вътрешността на скалата. В този миг той успя с дясната си ръка да се вкопчи в горния ръб на скалата. Повдигна се. Главата му се подаде над тесния процеп между двата камъка близнаци. Той чу за трети път вика и много ниско под себе си, в дъното на тесния комин забеляза брат си.

— Тиери — извика той, — какво правиш там? Падна ли?

— Ами — отвърна Тиери, който беше горделив, — сам слязох… Ела да видиш, Едмон, много е хубаво.

— Колко си далече! Какво виждаш?

— Една голяма пещера… Цялата осветена от електрически глобуси като гара…

— А влакове има ли?

От всичко на света Едмон най-много обичаше влаковете.

— Не, само че е много интересно. Слез.

— Как да сляза?

— Плъзни се по комина… Тук земята е покрита с мъх, няма да се удариш.

Това не се стори много разумно на Едмон, но той не искаше да изглежда страхливец. Прехвърли се от вътрешната страна на скалата, залови се за ръба, замижа и се пусна. Плъзна се невероятно бързо между двата камъка, за миг се ужаси, после тупна на нещо меко и се намери седнал върху мъха, до брат си.

— Погледни — каза му Тиери.

Гледката наистина беше удивителна. Пред тях се разкриваше огромна пещера. Електрически глобуси, закрепени за свода й, разпръскваха синкава светлина. Подът беше застлан с фаянсови плочки, половината от които бяха червени и бели, а другата половина — сини и червени. В дъното се чернееше голям, леко наклонен тунел, от който долиташе бръмчене на мотор.

— О! — възкликна Едмон. — Значи има хора под земята!

— Сигурно, а знаеш ли какво има в тунела? Аз отидох да видя.

— И какво откри?

— Една стълба, която върви, както в метрото.

Този път Едмон не можа да устои. Той изтича към тунела. Наистина един ескалатор — краят му не се виждаше — слизаше към центъра на земята. Вляво друг пък се качваше, само че нямаше никого на него.

— Хайде да слезем — предложи Тиери.

— Би трябвало да предупредим татко — възрази Едмон.

— Ама не, ние веднага ще се върнем.

Тиери винаги така силно желаеше нещо, че никога не мислеше за последиците. В същия миг те чуха много далече „ху, ху, ХУУ, ху“. Отговориха с все сила „ху, ху, ХУУ, ху“ и стъпиха на първото стъпало на ескалатора.

Едмон и Тиери никога не биха повярвали, че може да има толкова дълъг ескалатор. Повече от час те слизаха в полумрака, нарушаван от време на време от някоя червена или зелена лампа.

— Също както сигналните лампички в метрото — прошепна Едмон. — Но колко сме далеч!

— Страх ли те е, Дундьо? — попита Тиери.

Едмон замълча и сред пълната тишина се чуваше вече само тракането на ескалатора: „Пум-пум-кра-кра-пум-пум…“

Най-сетне много ниско долу под себе си децата забелязаха светъл полукръг, както в края на тунел, който нарасна. Стените на тунела изсветляха, лампичките избледняха, и след пет минути ескалаторът отведе Едмон и Тиери в обширна зала. До ескалатора стояха двама войника с оръжие в ръка. Бяха забавни, защото единият беше нисък и много дебел, а другият — висок и много тънък.

Слабият извика:

— Двама от горната земя!… Двама!

Дебелият поде:

— Един Дундьо… Един Клечо… Двама!

Зад него един слаб служител драсна две черти върху зелен картон.

Дебел човек, облечен като носачите на гарите, се приближи до Едмон.

— Нямате ли багаж? — попита учудено той.

— Не — отвърна Едмон, — ние веднага ще се върнем в къщи.

Дебелият човек се отдалечи.

В това време многобройни пътници прекосяваха залата и тъй като всички се отправяха все в една и съща посока Едмон и Тиери ги последваха. На стената имаше големи табели:

Тълпата повлече двамата братя. Минаха през една врата. В същия миг свеж, студен въздух ги лъхна. Бяха на открито, на брега на море. Само че макар да беше доста светло, веднага си личеше, че това не е слънчева светлина. Като се вгледаха по-внимателно, Едмон и Тиери забелязаха огромни балони, които плуваха в небето и осветяваха околността. Те бяха пълни с блестящ син газ като тръбите пред някои магазини. Приятна, мека светлина. На стръмния бряг се издигаше градче, само от вили и хотели. Момчетата видяха пред себе си фар и вълнолом. Лъскави метални мостчета свързваха два кораба с кея.