Български народни вълшебни приказки

Живял някога един цар. Той си имал хубава дъщеря, ала много се тюхкал за нея, понеже слугите всяка сутрин намирали пред постелята чехлите й протрити и съдрани. През деня царят купувал нови чехли на палавата си щерка, а тя какво правела, какво струвала нощем, не се знаело, но на заранта чехлите отново се валяли скъсани на пода.

Чудел се и се маел царят какво да стори, та да разбере къде ходи по нощите дъщеря му. Всяка сутрин я питал, а тя все му казвала, че цяла нощ е спала, никъде не е ходила и не знае защо са изтъркани чехлите й.

Накрая царят намислил какво да направи. Разпратил глашатаи из цялото царство да викат по мегдани и по друмища: „Който научи къде ходи царската дъщеря нощем, ще се ожени за нея, а в добавка ще получи и половината царство!“

И се завтекли момците от царството да си опитат късмета, та дано станат царски зетьове. Двадесет и деветима юнаци ред по редом заставали да пазят пред покоите на царкинята, ала посред нощ ги оборвал дълбок сън и те се събуждали чак на сутринта, а царят все купувал нови чехли на дъщеря си.

Двадесет и девет глави били паднали на дръвника, когато пред бащата се явил келешът.

— Царю честити — рекъл той, — нека тая нощ аз да пазя твоята щерка!

— Добре, момче, опитай и ти, щом искаш — отвърнал му царят. — Ако я опазиш, ще ти я дам за жена, а и половината царство ще получиш. Ала не успееш ли, и твоята глава ще се търкулне на земята!

— Тъй да бъде! — казал келешът и още посред бял ден си стегнал цървулите, облякъл си дрехата, пък легнал пред покоите на царската дъщеря и мигом заспал.

Видяла го девойката, че отрано е захъркал, и му се присмяла:

— Ех, келеш, колко по-хитри момци от тебе не можаха да ме опазят, та ти ли, глупчо, ще го направиш! Отиде още една глава!

Вечерта царската дъщеря легнала и заспала. В късна доба келешът отворил очи и що да види — насреща му идел един змей и като слънце огрявал всичко наоколо. Почукал лекичко змеят на вратата, девойката излязла и двамата тихо-тихо се запромъквали покрай момъка, за да не го събудят.

А келешът ги изчакал да се поотдалечат от царския палат и тръгнал подире им. И за да не чуят стъпките му по сухата шума в гората, вървял доста зад тях, ала ги виждал много хубаво, защото змеят светел като самото слънце.

По някое време чудният звяр извадил от пазвата си една златна китка и я подхвърлил на царската дъщеря. Тя я уловила, засмяла се и му я върнала. Поиграли си двамата така, повеселили се, ала щом отминали едно разклонено дъбово дърво, змеят метнал китката встрани и тя се търкулнала в сянката му. А келешът се бил прилепил до ствола на дъба, за да се скрие, и бързо се навел да вземе китката.

— Хайде де, хвърли ми цветето! — рекла през смях девойката.

— Ами че аз ей сега ти го метнах. Не го крий, дай ми го! — отвърнал й змеят.

Взели те да търсят китката, ала не я намерили и продължили нататък.

Келешът пък почнал да дялка с едно ножче трески от дървото, за да ги занесе сутринта на царя. Девойката чула шума, спряла се и рекла на змея:

— Кой ли чука по това никое време? Да не би някой да върви по дирите ни?

— Нищо не чувам — отговорил змеят. — Сигурно тъй ти се е сторило. Не се бой, нали аз съм с тебе!

И двамата тръгнали по пътя си.

Вървели, що вървели и стигнали до един мост над буен поток. Минали змеят и девойката по него, а келешът се пъхнал отдолу и взел да кърти камъчета от моста, за да ги занесе сутринта на царя.

Девойката пак чула шума, спряла се и рекла на змея:

— Кой ли чука по това никое време? Да не би да има съгледвач след нас?

— Нищо не чувам. А и да чука някой, нека си чука — отвърнал й змеят. — Аз нали съм с тебе — не се бой!

И двамата пак потеглили напред.

Вървели, що вървели и стигнали до една дълбока-дълбока река. През нея нямало мост, затова змеят взел девойката на ръце и мигом я пренесъл на другия бряг. А келешът се зачудил как да премине реката и тръгнал да дири брод. Изведнъж видял двама братя дяволи, които седели на брега и се карали за една бакърена тавичка, за една голяма шапка и за една сребърна пръчица.

Спрял се келешът при тях й ги попитал:

— Бива ли да се карате помежду си? Нали сте братя?

— Как няма да се караме, като не можем да си поделим ей тия работи. Те са ми наследство от баща ми — рекъл по-големият дявол.

— Наследство са, ама не твое, а мое! — прекъснал го другият.

И двамата пак се запрепирали.

— А какво може да се прави с тия неща? — надвикал ги келешът.

— Какво ли? — възкликнал по-големият дявол. — С тях може да се премине и морето, ако искаш.