Джон Лескроарт - Неизбежно правосъдие

Глицки съзнателно не позволи на лицето си да трепне.

— Човекът за какво?

— Да внушите на районната прокуратура, че трябва да са обективни, да го отървете.

Глицки се сети за Илейн и кимна.

— Мога да пробвам, но все пак съм длъжен да го разпитам.

— Значи се налага да го арестувате, нали?

— Ами, нали предявиха обвинение срещу него…

— Не сте ли в състояние да уредите оттегляне на обвинението?

— Не и на този етап. И без това правата ми не се простират дотам. Районният прокурор трябва да оттегли обвинението, което на свой ред… Вижте сега, докарайте го незабелязано, през задния вход, а аз лично ще го заведа при прокурора. Ще бъде изслушан, ще обсъдим известните ни факти.

— Няма да стане. Вече не фактите са важни. Вече не.

Глицки нямаше какво да отговори. Фаръл беше прав.

Лу дойде да попита искат ли още нещо. И двамата отказаха. Зад тях залата се пълнеше до пръсване, хората се бутаха лакът до лакът.

— И междувременно — промълви Глицки, — градът си гори.

— Лейтенант, моят клиент не носи вина за това. Стига да можеше, веднага би спрял този хаос. Той е добро момче.

Разговорът зави в неочаквана посока.

— Тъй ли? Добре ли го познавате?

— Заедно слушаме лекции в университета — обясни Фаръл. — Съвсем нормален човек, като вас и мен.

— А какво стана с разбитото семейство, фанатичната нетърпимост на южняка, нежеланието да се приспособи към света?

— Това, драги ми господине, най-вероятно се дължи на една млада дама, с която Ший е имал лошия късмет да преспи и после да я зареже. Нали знаете — каквото човек сам си направи…

Глицки вдигна вежди.

— … или журналистите са търсили с какво да запълнят ефирното време и празните страници.

Глицки бе чувал твърде често и двете обяснения в най-различни варианти, за да се учуди сега, но точно в този случай пасваха като ръка в ръкавица… Тръсна глава и едва не се задави с чая.

— Как да поддържам връзка с вас? — попита той.

— Не знам кога Кевин ще ми се обади, но веднага ще ви потърся. После ще видим как да подкараме нещата.

Глицки стана.

— И аз ще направя каквото мога.

— Да знаете, лейтенант, май ви вярвам.

— Илейн!

Алън Рестън излезе иззад бюрото си — до вчера бюрото на Крис Лок — и тръгна към нея с протегнати ръце. Тя пусна кожената чанта до краката си и вдървено се изправи. Позволи му да я прегърне, вдигна ръце да го докосне, иначе щеше да стане още по-неловко. Обаче той не я притисна към себе си, само хвана раменете й и след миг я пусна, като стар приятел. Натрапваше й внушението, че са стари приятели. Напомняше.

— Това е ужасно.

— Да, така е.

— Да загубим Кристофър Лок… — Изглежда не знаеше как да продължи и думите сякаш увиснаха в стаята между двамата. Още нещо общо. Крис Лок. Лицето му трепна — от нерви или преумора? — Радвам се, че дойде. Исках да се отбия при теб по-рано, да те видя, но… — посочи купищата хартии на бюрото си, — сама виждаш…

— Няма нищо, Алън. Мога ли все още да те наричам Алън?

— Илейн… стига де! Разбира се, за тебе съм Алън. — Пак се ухили и протегна ръка към нея, но се спря. — Искаш ли нещо освежително, каквото и да е?

По време на първата кампания на майка й за влизане в сената, когато Илейн беше още в края на пубертета, Алън Рестън се прояви пред нея като пълно нищожество. По онова време беше на около двайсет и пет години, вече сгоден (сега беше женен за тогавашната си годеница), с богат баща. Държеше се добродушно и не допускаше съмнение, че е привлекателен като магнит за другия пол.

Вечерта след победата на майка й в изборите, одързостен от коняка, той си позволи да размаха пениса си пред Илейн Уейджър. Явно си въобразяваше, че това е безобидна, дори очарователна постъпка, съвсем в духа на празненството. Като че искрено вярваше в допустимостта на подобен ритуал преди съвкуплението. В края на краищата, нали бе убеден, че привличането помежду им е неустоимо, заедно се трудиха по време на предизборната кампания и нямаше защо да… а, какво има пък сега? Тя не знае ли за какво служи това нещо ? И изобщо какво представлява?

Тя погледна и отговори, че прилича на пенис, но малък. Шегичка.

Оттогава не се бяха срещали.

Илейн остави на дивана чантата си, пълна със служебни документи. Рестън завъртя едно от високите кресла, за да седне срещу нея, но още преди да се настани, тя вече говореше.

— Видя ли се с Арт Драйсдейл? Минах през кабинета му, но го нямаше и предположих, че може да е дошъл при теб. Не исках да те безпокоя точно сега.