Джон Лескроарт - Неизбежно правосъдие

Проблема с „досадниците“ (както ги наричаха почти винаги, с изключение на случаите, когато използваха и „безпризорници“) утежняваше и начинът, по който им се плащаше. Според градската харта на Сан Франциско всеки член на съвета получаваше точно двайсет и четири хиляди долара годишно, значи два пъти по-малко от собствените си чиновници и секретарки. С други думи, ако някой си изкарваше хляба с пот на челото, беше неподходящ за Надзорния съвет.

И много хора, включително Конрад Ейкън, поддържаха мнението, че надзорниците бяха отвратително невежи дори за елементарните начини да се свърши някоя работа. Този недостатък се съчетаваше с неприязънта им и към идеята за компромис. За Ейкън това означаваше надуто презрение към самата действителност.

Обаче „досадниците“, общо взето, разполагаха с предостатъчно време и финансова независимост. На свой ред това ги подтикваше към неотстъпчивост и караше околните да им се подмазват. Надзорниците преливаха от възгледи, подходи, идеи в излишно изобилие. Да, в съвета никога не се усещаше недостиг от идеи. Въпреки че нямаха изпълнителна власт, хората от съвета можеха да препоръчват на кмета определена политика. Например, да заповяда на полицейското управление определени действия. Или да обяви Хо Ши Мин за град-побратим на Сан Франциско. Или да отложи възстановяването на магистралите след земетресение, докато разни екологични комисии проучат опасностите, които строителните работи биха представлявали за местния вид жаби в Китайската падина.

Кметът не беше длъжен да се съобразява с препоръките им, но решеше ли да ги пренебрегне, трябваше да поеме политическия риск. Някъде в съчетанието от възгледите и позициите на надзорниците — бели, испаноезични, хомосексуалисти, азиатци, афроамериканци, феминистки — се криеше абсолютното мнозинство, а точно то избираше кмет на града.

Ейкън взе листа от помощника си.

— Доналд, значи това ще ми помогне да хвана бика за рогата?

— Мисля, че вчера сенаторката Уейджър беше права, когато обсъждахте проблема…

— Помня, Доналд. За кое беше права, по-конкретно?

— … особено сега, след смъртта на Крис Лок. Според мен е нужно да се включим в наддаването. Всеки „безпризорник“ ще бута и дърпа в своята посока. В заседателната зала вече са монтирани безброй камери и всеки ще иска да дръпне по някоя реч, да заклейми насилието, да пробута проекторезолюция… е, сам знаете.

Ейкън наистина знаеше.

— Какво означава „да се включим в наддаването“?

— Да влезете, да вземете направо думата и да обявите, че ние — всички ние, целият град — очевидно отдавна сме обръщали гръб на междурасовото напрежение, тлеещо сред нас. Крили сме си главите в пясъка. Особено тук, в Градската палата.

Ейкън се усмихна кисело.

— Е, не е лъжа.

— Не, чуйте ме. В това има смисъл. Били сме небрежни — не сме искали да признаем факта, че неравенството все още съществува, че обикновените граждани на улиците имат пълно право да се гневят, особено онези от черната общност. И е очевидно, че всички ние носим вината за смъртта на Артър Уейд и Крис Лок. Имаме дълг и трябва да го изплатим.

— Доналд, стана малко претрупано.

— Вярно, но щом сладкогласният дявол заговори… — каза Доналд заговорнически.

— Ясно, имаш предвид самия мен…

Доналд кимна.

— Това е само най-обща идея, господин кмете. Във вашата уста няма да звучи толкова тежко…

Кметът бе свикнал с ласкателствата, но и сега си каза, че Доналд почти не се отклонява от истината — Ейкън имаше ораторска дарба. Пък и членовете на съвета несъмнено се поддаваха на призиви към колективната им гузна съвест на либерали. Ако почти от вратата ги подхванеше за собствената им вина, за приноса им към бедствието, току-виж успее да прокара някаква своя линия.

— Добре, а каква е втората част на най-общата идея?

— Преди да обмисляме някое от предложенията на съвета, преди да правим каквото и да е друго, длъжни сме да предприемем спешни действия за връщането на чувстващата се изолирана черна общност в главното русло на живота в града. Да им протегнем ръка. Нуждаем се от символичен жест.

— Значи стигнахме до символите. Правилно.

— И за да покажем своята загриженост, да внушим, че главната ни задача е единството в града…

— Ще им поднесем на тепсия Кевин Ший.

Доналд каза убедено:

— Той е виновен. Вижте само снимките. И обявяваме награда от… да речем, половин милион долара, което е доста евтино, ако успеем да укротим буйстващите тълпи.