Джон Лескроарт - Неизбежно правосъдие

— Да, Филип, ти си с тях.

Той клатеше глава.

— Май остарявам. Пътят към мечтата вече не ми е толкова ясен пред очите.

Тя докосна ръката му.

— Предложиха ти изкушение.

Мохандас кимна.

— Напоследък се занимавам почти само с планове, търсене на пари, старая се да задвижа нещата.

— Филип, но тези неща не са най-важното в света.

— По-важни са, отколкото си представяш. — Обърна се с усмивка към палатката, но не влезе, а погледна Алиси. — Не мога да определя точно.

— Кое?

— Да намеря име за изкушението.

— Какво изкушение?

Очите му бяха кървясали от съсипващата седмица.

— Изкушението да не вярвам. Да загубя вярата си, че светът ще се промени. Ако няма надежда, не трябва ли да приема дяволската съблазън? Така поне нещо, което правя, ще доведа до завършек. — Долепи длани пред гърдите си. — Все нещо ще бъде довършено, Алиси, ще почувствам, че е постигнато. Разбираш ли за какво ти говоря?

— Филип, реката просто си тече. Тя няма край.

— Но накъде тече, накъде отива всичко?

— Важното е, че се движи. Напред, Филип.

— Да се надяваме.

Карл Грифин остави колата си на служебния паркинг под надлеза на магистралата, зад Съдебната палата. Изтощен от безплодните усилия до късно вечерта, почти не се замисляше, че е събота. Дори не беше гладен.

Грифин работеше с упоритостта на муле, но обичаше почивните дни и футболните мачове по телевизията. Обаче, имаше ли да довършва доклад, предпочиташе да не му виси на главата. А той и Марсел Лание разпитаха повече от двайсет човека снощи. Всички единодушно се съгласяваха, че имало бунт наблизо, бил убит районния прокурор, такива ми ти работи. Това да не е нещо ново?

Явно на хората им беше неприятно да говорят за случките, да си ги припомнят. Други не знаеха какво трябва да признаят, че са видели или пропуснали, изглежда се плашеха от присъствието на ченгетата. Грифин го забелязваше по лицата им, по напрежението. Никой не прекаляваше с приказките. Но беше длъжен да предаде доклада — небрежността с писането все погаждаше мръсен номер в най-лошия момент. Грифин сам си признаваше, че не прелива от идеи, но пък помнеше всяка подробност от направеното и беше способен бързо да обобщи важното.

В дванайсет без четвърт снощи, седнали да отдъхнат в кафене на „Арми“, двамата с Марсел хвърлиха „ези-тура“, за да определят кому ще се падне да дойде в отдела сутринта — или поне преди понеделник — и да напише доклад за пълната липса на нови факти. Грифин загуби.

На паркинга се усещаше силна миризма на печено кафе… но дали беше кафе? Носеше се с утринния бриз откъм залива. Грифин мина край моргата и новия затвор и влезе през задния вход, за да избегне досадата на детектора за метали.

Надникна във фоайето. Нямаше ги опашките от задържани нарушители, чакащи призовките си. Вероятно беше заради суматохата онази вечер. Нито знаеше, нито го интересуваше как се оправяше сега с тях шерифът, стига да не се мотаеха тук.

Само Ридли Бенкс седеше в отдела, скръстил ръце и изтегнал крака върху бюрото си. Като че спеше, може би след прекарана тук нощ. Грифин сложи вода за кафе на котлона, измъкна бележника и равните листчета от джобовете си и ги тръсна на бюрото, после си придърпа стола.

Телефонът в стаята на Глицки иззвъня. Грифин изчака следващия сигнал, чак тогава стана. На стената до празната рамка на вратата имаше заповед от началника на управлението, но той не погледна. Вдигна слушалката.

— Отдел „Убийства“, Грифин на телефона.

— Здрасти, Карл. Ейб се обажда. Как си?

— Ами музикантите си настройват китарите, мацките още не са дошли, пък и клиенти не се мяркат. Какво става?

— Искам да те помоля за една услуга. Как си с времето днес?

— Нищо особено не съм намислил. Дойдох да оправя доклада за снощи. Ти кажи кога да ти помогна — преди това, след това.

— Как мина? Открихте ли нещо?

Грифин приседна в края на бюрото на Глицки.

— Накратко — не. Хората бяха готови да се закълнат, че не са чули два изстрела.

Глицки помълча.

— Нали вече ми каза за тези хора. Още вчера, за онези старици…

— Да де, помня. Но не са чули два изстрела. Всяка чула по един изстрел. И доста други хора разправят, че чули един.

— И какво означава това?

— Да пукна, ако знам. Аз само записвам показания, нека юристите си блъскат главите. Вероятно нищо не означава. Някои са чули пукот от скапан ауспух, привлякъл им вниманието, после „бум“ и си рекли — аха, изстрел. Не знам каква е причината, ама хората не искаха да приказват излишно.