Джон Лескроарт - Неизбежно правосъдие

Затова отиде да седне до кухненската маса, направи си чай и докато го пиеше, усещаше гнета на призраците.

Обикновено носеше пистолета си, дори и вкъщи, но тази нощ при спешното повикване го остави в шкафа на своята стая. Когато чу трополенето, сграбчи месарски нож от сушилнята и запали лампата в коридора, водещ към стаята на Айзък.

Където всичко си беше мирно и тихо.

Стоеше пренапрегнат в рамката на отворената врата, дишаше тежко. След всичко, което му се струпа на главата тази нощ, беше готов да се пръсне по шевовете. Само някой да докоснеше с пръст дома му…

Стаята на Айзък не беше по-просторна от кутия за хляб и в светлината от коридора се виждаше цялата. Завивките покриваха сина му отгоре до долу, Глицки забеляза как се надигат и спадат от дишането му.

Задната врата на къщата беше заключена. Глицки предположи, че някоя миеща мечка може да е душила по кофите за боклук и е съборила капак на бетона. Хората често се учудваха, когато научеха колко миещи мечки имаше в града — едри и безстрашни като булдози, развъждаха се с бързината на зайци из храсталаците на „Президио“.

Пак мина край вратата на Айзък и реши да погледне още веднъж. Синът му си беше завит. Преди, независимо по кое време се прибираше, Глицки винаги надничаше при момчетата, преди да заспи. Не че имаше нужда. Просто навик — да пристъпя тихо до леглата, да погледне лицата им, да се увери, че дишат спокойно и не са съборили одеялата на пода. Като всеки татко.

Само с три крачки се озова до леглото. Наведе се да махне завивките от главата на сина си и забеляза стърчащите отдолу обувки. Айк май не предпочиташе да спи с обувки на краката си.

— Ей — прошепна, докато присядаше в края на леглото и отпускаше ръка върху рамото на момчето. — Почти успешен опит беше.

Още няколко секунди силуетът под одеялата остана неподвижен. Глицки въздъхна, остави кухненския нож на ученическото бюро и опря лакти на коленете си.

Леглото се раздвижи. Глицки дръпна завивките надолу. Най-големият му син, навършващ седемнайсет години следващия месец, бе плакал. И лежеше напълно облечен.

Глицки се опита да придърпа момчето към себе си, подпъхна ръка под врата му и го надигна.

— Ела насам.

Но Айзък се дръпна.

— Я ме остави!

Когато за първи път чу тези думи от сина си, Глицки усети как скочиха върху последното оцеляло късче от сърцето му и го стъпкаха. И досега не можеше да се примири, но чуваше същото достатъчно често, за да притъпи болката.

— Добре, добре. — Знаеше, че гласът му звучи сдържано и нехайно. — Навън ли беше?

Никакъв отговор.

— Искам да те помоля нещо. Не излизай. Навън стана лошо.

Пак нямаше реакция.

— Чу ли сирените по улиците? Тази вечер са линчували един чернокож, само на десетина пресечки оттук. Навън не е безопасно.

Само една четвърт от кръвта на Айзък беше негърска, той имаше светла кожа и ситнокъдравата коса на баща си. Но всеки с дори намек за негърско потекло знаеше истината — или си бял, или не си. Значи си негър.

Глицки се взираше право в очите на сина си, който полагаше големи усилия да отбегне погледа му. Виждаше такива неща всеки ден в Палатата. Нямаше намерение да изгуби това момче или някой от братята му. Но вярваше, че за да запазиш уважението на околните, трябва да искаш от тях да уважават и себе си. Реши да настоява.

— Значи, комитетът по правилата се е събирал и аз не съм бил поканен?

— Комитетът е само на майтап.

Глицки въведе този „комитет по правилата“ в първите месеци, когато той и момчетата се опитваха да оцелеят след смъртта на Фло. Състоеше се от всички тях, дори и икономката Рита. Възрастните имаха по два гласа, а момчетата — по един, така че можеха да надделеят над мнението на Глицки, ако беше сам.

Комитетът по правилата ги преведе през доста бури, когато синовете му решаваха, че нищо не е наред, че самият живот е лишен от основи. Глицки беше убеден, че така им позволи да разберат как сами да направляват събитията. Е, имаха не едно спречкване, но иначе всичко беше наред. Приемаше предизвикателства от тях. Но мълчанието го гнетеше.

А точно това му се случваше сега. Той стана.

— Погледни нагоре, Айк, погледни ме в очите.

Синът му се отмести, за да не му свети лампата от коридора. Вдигна зачервените си очи.

— Ти не беше вкъщи. Като те чух да излизаш…

— Айк, има безредици. Из целия град. Повикаха ме и трябваше да отида.

— Винаги трябва да отиваш.

Глицки разроши косата си с длан.

— Знам. — Прекалено уморен беше, за да задълбава в темата. Вярно беше, но какво толкова? — Айзък, не искам да излизате два-три дни.