Джон Конъли - Отмъщение от отвъдното

Само една от масите беше заета. Ъпстийн седеше с лице към вратата и с гръб към стената. Беше облечен с черен костюм, бяла риза и черна вратовръзка. На закачалка зад главата му висеше тъмно палто, върху което беше нахлупена черна шапка с тясна периферия — сякаш притежателят на дрехите не седеше точно под тях, а неотдавна се бе дематериализирал и от предишното му съществуване бяха останали само дрехите.

Единият млад мъж взе стол и го отнесе навън, после седна с гръб към прозореца. Спътникът му, който ме заговори на улицата, седна вътре, но от другата страна на вратата. Не гледаше към нас.

На плота имаше жена. Беше може би на четирийсет и няколко години, но в тъмната вътрешност на заведението можеше да мине с десетина години по-млада. Косата и беше много тъмна и когато минах покрай нея, не видях изобщо да е прошарена. Беше красива и ухаеше леко на карамфил и канела. Кимна ми, но не се усмихна.

Седнах срещу Ъпстийн и се извърнах така, че и аз да съм с гръб към стената и да виждам вратата.

— Можеше да ми кажеш, че си персона нон грата в центъра „Оренсанс“ — казах му.

— Можех, но нямаше да отговаря на истината — отговори той. — Взето бе решение, което беше изцяло взаимно. Твърде много хора влизат там. Не е справедливо и разумно да ги излагаме на опасност. Съжалявам, че се наложи да чакаш, но си имахме причина — наблюдавахме улиците.

— И открихте ли нещо?

Очите на Ъпстийн проблеснаха.

— Не, обаче ако бяхме навлезли по-надълбоко в тъмните сенки, сигурно нещо или някой щеше да намери нас. Подозирам, че не си дошъл сам. Прав ли съм?

Луис е наблизо — отговорих.

— Загадъчният Луис. Хубаво е да имаш такива приятели, но е лошо да се нуждаеш толкова от тях.

Жената ни поднесе храна, баба гханоудж и малки парчета пита, бурека и пилешко, сготвено с оцет, маслини, стафиди и чесън, и гарнитура от кускус. Ъпстийн ме покани с жест, но аз не хапнах.

— Какво има? — попита той.

— За центъра „Оренсанс“. Не вярвам, че наистина си в такива добри отношения с тях.

— Наистина ли?

— Нямаш паство. Не проповядваш. Където и да отидеш, винаги имаш поне по един въоръжен телохранител. А днес са двама. Пък и си спомням нещо, което ми каза отдавна. Докато разговаряхме, ти използва името „Исус Христос“, което не ми се стори много ортодоксално за теб. Не мога да се освободя от подозрението, че вероятно си си навлякъл известно неодобрение.

— Ортодоксално ли? — засмя се той. — Не, аз съм най-неортодоксалният евреин, но въпреки това съм евреин. Ти си католик, господин Паркър…

— Лош католик — поправих го аз.

— Не мога да правя подобни преценки, но въпреки това знам, че има различни нива на католицизма. Боя се, че юдаизмът има още повече. Моето е по-смътно от повечето други нива и понякога се питам дали не съм бил откъснат от своя народ прекалено дълго. Улавям се да изговарям думи, които не би следвало да изговарям, правя лапсуси, които ме злепоставят, и още по-зле, имам съмнения, които са доста мъчителни. Затова може би наистина би било правилно да се каже, че съм напуснал „Оренсанс“, преди да ме помолят да напусна. Сега по-добре ли се чувстваш? — Отново ме покани с жест: А сега яж. Вкусно е. Освен това домакинята ни ще се обиди, ако не опиташ каквото е приготвила.

Не си бях уговорил среща с Ъпстийн, за да си играем на думи или да опитам от местната кухня, само че той притежаваше умението да насочва разговора в желаната от него посока, а аз бях в неизгодно положение още от мига, в който бях дошъл тук да се срещна с него. Обаче нямах избор. Не можех да си представя Ъпстийн или пазачите му да допуснат друг ход на събитията.

Затова хапнах. Учтиво се осведомих за здравето на Ъпстийн и на близките му. Той попита за Сам и за Рейчъл, но не се поинтересува от повече подробности за живота ни. Явно знаеше, че с Рейчъл вече не сме заедно. Всъщност бях убеден, че Ъпстийн знае почти всичко за живота ми и че винаги е било така още от мига, в който баща ми се е обърнал към него във връзка с онзи знак на тялото на премазания от камиона мъж, чиято партньорка впоследствие убила рождената ми майка.

Когато се нахранихме, ни поднесоха баклава. Предложиха ми кафе и аз приех. Налях си и малко мляко, а Ъпстийн възкликна:

— Какъв лукс! Да можеш да се насладиш на кафе с мляко толкова скоро след храна.

— Прости невежеството ми…

— Според едно от правилата на кашрут — поясни Ъпстийн — е забранено да се консумират млечни продукти до шест часа след хранене. „Не вари яре в майчиното му мляко“, пише в Изход. Както виждаш, по-ортодоксален съм, отколкото смяташ.