Джон Конъли - Отмъщение от отвъдното

— Трябва да си отидеш вкъщи — казал Ъпстийн на Уил. Усмихвал се, обаче думите му издали престореността на усмивката, а и той не гледал Уил в очите. Случайният наблюдател би сметнал, че равинът просто разглежда бутилките на бара и си избира питие, преди са се присъедини към компанията. Бил облечен с бял шлифер, закопчан догоре, и кафява шапка с червено перо на лентата. Доста бил остарял от последния път, когато Уил го видял на погребението на Каролайн.

— Какво има? — попитал Уил. — Какво се е случило?

— Не тук — казал Ъпстийн, а в същия момент бил сръган от Персон, едрия швед, звездата на нравствения отдел на полицията. Било четвъртък вечер и заведението било пълно с хора. Персон, който се извисявал над всички в бара, подавал чаши с алкохол над главите на хората зад гърба си и понякога ги поливал като на кръщене.

— Бог да те благослови, синко — отговорил той на нечий протест. Захилил се гръмко на собствената си шега и в този момент познал Джими. — О, ама това е рожденикът!

Джими обаче вече се изнизвал покрай него, следван от друг мъж, който Персон помислил за Уил Паркър, само че впоследствие, когато го разпитвали, твърдял, че е сбъркал или че не е сигурен за времето. Възможно е да е видял Джими по-късно, когато Уил вече не е бил с него, тъй като пътувал към Пърл Ривър.

Навън било студено. Пъхнали ръце дълбоко в джобовете си, докато се отдалечавали от „Питс“, от сградата на участъка, от познатите лица и подозрителните погледи. Спрели чак когато завили по посока „Сейнт Марк“.

— Помните ли Франклин? — попитал Ъпстийн. — Той беше главен лекар в клиниката в Геритсън. Пенсионира се преди две години.

Уил кимнал. Помнел притеснения човечец в малкия кабинет, един от участниците в заговора за пазене на мълчание, който все още не разбирал напълно.

— Снощи е бил убит в дома си. Някой здравата го е накълцал, преди да умре, за да го накара да проговори.

— Защо смяташ, че има нещо общо с нас? — попитал Уил.

— Съсед видял мъж и жена да излизат от къщата малко след единайсет. И двамата били млади, каза човекът, тийнейджъри. Карали червен форд. Днес сутринта някой е проникнал с взлом в кабинета на д-р Антон Бъргман в Пърл Ривър. Доколкото знам, той е семейният ви лекар. Наблизо бил паркиран червен форд с регистрационни номера от друг щат, от Алабама. Д-р Бъргман и секретарката му все още се опитват да установят какво точно липсва, но двата шкафа с лекарства са непокътнати. Ровено е само сред картоните на пациентите. Картоните на твоето семейство са сред липсващите. По някакъв начин са успели да направят връзката. Не сме прикрили следите си толкова добре, колкото смятахме.

Уил пребледнял, но въпреки това опитал да възрази:

— Нищо не разбирам. Кои са тези хлапета?

Ъпстийн помълчал, преди да отговори:

— Онези, които дойдоха за Каролайн Рос преди шестнайсет години.

— Не — обадил се Джими Галахър. — Те са мъртви. Камион прегази единия, а аз застрелях жената. Гледах как вадят тялото й от потока. А дори да бяха оживели, сега щяха да са на четирийсет-петдесет години. Нямаше да са хлапета.

Ъпстийн се обърнал към него:

— Те не са хлапета. Те са… — Овладял се. — Във всеки у двамата има нещо, нещо много по-старо. Тези неща не лъжат. Не умират. Просто се местят от тяло в тяло. Ако едното тяло умре, ще си намерят друго. Прераждат се отново и отново.

— Ти си луд, побъркал си се — сопнал се Джими. Обърнал се за помощ към партньора си, но напразно. Уил изглеждал уплашен. — О, боже, нали не му вярваш? Не може да са същите. Просто не е възможно.

— Няма значение — казал Уил, — те са тук, които и да са. Франклин сигурно им е казал, че смъртта на бебето е била скалъпена. Аз имам син на същата възраст като детето, което се предполага, че е умряло. Направили са връзката, а здравните ни картони ще я потвърдят. Той е прав, трябва да се прибера у дома.

— И ние ще изпратим хора да ги търсят — казал Ъпстийн. — Вече се обадих на разни места. Действаме възможно най-бързо, обаче…

— Идвам с теб — заявил Джими.

— Не. Ти се върни в „Питс“.

— Защо?

Уил притиснал отстрани ръцете на Джими и го погледнал в очите:

— Защото трябва да сложа край на тази история. Разбираш ли? Не искам да се замесваш. Трябва да останеш чист. Нуждая се от това. — След това явно си спомнил нещо: — Племенникът ти, момчето на Мари, още ли е ченге в Оринджтаун?