Джон Конъли - Отмъщение от отвъдното

Мики стъпи на стълбите и се запъти към кухнята. Там се бе случило всичко. На това място се бе родил Паркър — Паркър отмъстителят, Паркър ловецът и Паркър екзекуторът. Преди смъртта на съпругата и на дъщеря си той бе просто обикновен човек от улицата като всеки друг — полицай, но не особено добър; съпруг и баща, но не блестящ и в това си качество; мъж, който си пийваше, макар и недостатъчно, за да бъде наречен алкохолик, още не, но който през следващите години щеше да започне да се налива малко по-рано всеки следващ ден, докато накрая питието щеше да се превърне в начало, не в край на деня му; човек без конкретна цел в живота. И тогава през една декемврийска нощ съществото, станало известно като Пътника, влязло в тази къща и отнело живота на жената и на детето вътре, докато мъжът, който би трябвало да е тук и да ги защитава, киснел в някакъв бар и се самосъжалявал.

Смъртта на тези две същества му бе дала цел. Отначало ставаше дума за мъст, но тя отстъпи място на нещо по-дълбоко, на нещо много по-интересно. Ако бе само жажда за мъст, тя щеше да го съсипе, да го разяжда отвътре като рак и дори когато намереше освобождението, за което копнееше, болестта вече щеше да е обхванала сърцето му и щеше бавно да затъмнява човешката му природа, докато накрая тя щеше да изчезне завинаги, смалена и пропаднала. Не, Паркър си беше поставил по-висша цел. Беше човек, който не отвръща лесно поглед от страданието на другите, защото дълбоко в себе си намираше неговото съответствие. Съпреживяването го терзаеше. Нещо повече, беше се превърнал в магнит на злото или пък би било по-вярно да се каже, че частица зло, заровена някъде дълбоко в същността му, откликваше, натъкне ли се той на още по-голяма порочност, и го привличаше към нея, както и порочността — към Паркър.

И всичко това — родено в кръв.

Мики затвори вратата, светна фенерчето си и прекоси кухнята, без да поглежда нито наляво, нито надясно и без да възприема нищо от онова, което виждаше. Щеше да приключи посещението си с тази стая точно както беше направил Пътника. Искаше да върви по стъпките на убиеца, да си представи къщата, каквато я е видял убиецът и каквато я е видял Паркър през нощта, когато се е върнал у дома и е намерил накълцаните тела на съпругата и на детето си.

Пътникът влязъл през входната врата. Нямало следи от влизане с взлом. Сега коридорът беше празен. Мики го сравни с първата снимка, която бе донесъл със себе си. Беше подредил фотографите старателно и ги бе номерирал отзад, в случай че ги изпусне. На първата се виждаше коридорът, какъвто е бил някога: библиотечка отдясно и закачалка. На пода имаше махагонов цветарник, а до него — счупена саксия и някакво растение с оголен корен. Зад растението бяха първите стълби към втория етаж. Там имаше три спални, едната просто кутийка, и единствена малка тоалетна. Мики още не искаше да се качва там. Тригодишната Дженифър Паркър спяла на дивана в хола, когато влязъл убиецът. Имала слабо сърце и тъкмо то й спестило агонията на онова, което предстояло. Между момента на влизането на убиеца и на окончателното намиране на телата тя преживяла огромно отделяне на епинефрин в тялото си в резултат на вентрикуларни фибрилации на сърцето. С други думи, Дженифър Паркър умряла от уплах.

Майка й нямала този късмет. Имало борба, най-вероятно в кухнята. Тя успяла да се отскубне от нападателя, но само временно. Той я настигнал в коридора и я зашеметил, като блъснал лицето й в стената. Мики погледна следващата снимка: кърваво петно на стената отляво. Намери мястото, или поне така предполагаше, и прокара пръсти по него. След това коленичи и разгледа дъските на пода, плъзна длан по дървото точно както бе направила Сюзън Паркър, докато убиецът я влачел към кухнята. Коридорът бе само частично застлан с килим и краищата на дъските се виждаха и от двете страни. Някъде тук беше изгубеният нокът на Сюзън.

Дали дъщеря й вече е била мъртва, или пък пристъпът, предизвикал смъртта на Дженифър, е настъпил, когато е видяла майка си зашеметена и окървавена? Може би се е борила, за да спаси майка си. Да, най-вероятно, каза си Мики, вече сглобявайки мислено най-подходящия разказ, най-завладяващата версия на историята, която бе в състояние да намери. По китките и глезените на детето имаше следи от въжета, които показваха, че в даден момент е било вързано. Момиченцето се събудило, осъзнало какво се случва, понечило да изпищи, да се съпротивлява. Последвал удар, който я повалил на земята — и точно такава рана била намерена при аутопсията. След като озаптил майката, убиецът завързал дъщерята, но момиченцето вече умирало. Мики огледа дневната, в която сега имаше само прах, изхвърлена хартия и мъртви насекоми. Друга снимка, този път на канапето. На него лежеше кукла, наполовина скрита под одеяло.