Джон Конъли - Отмъщение от отвъдното

— Точно така — съгласил се Джими. — Хвърли ножа.

— Няма значение какво ще ми направите, аз съм недосегаема за закона — заявила жената.

Пуснала ножа, но в същия миг лявата й ръка помръднала, ръкавът на палтото й се вдигнал и се показал скритият в гънките пистолет.

Джими я убил. Улучил я два пъти, преди тя да успее да стреля. Жената останала права за секунда, след това политнала назад към студените води на Шел Банк Крийк.

Така и не установили самоличността й. Служителката на рецепцията в болницата потвърдила, че това е жената, представила се за сестра на Каролайн Рос. В джоба на палтото на убитата намерили подправена шофьорска книжка от Вирджиния на името на Ан Рос, както и малко пари. Отпечатъците й не фигурирали в никоя картотека и никой не дошъл да разпознае трупа, когато пуснали снимката й по новинарските емисии и във вестниците.

Това обаче се случило по-късно. Най-напред им задавали въпроси, на които трябвало да намерят отговори. Пристигнали още полицаи. Напълнили цялата болница. Затворили Бартлет. Оправили се с репортерите, с любопитните зяпачи, с разтревожените пациенти и техните роднини.

А през това време няколко човека се срещнали в една стая в задната част на болницата. Сред тях бил директорът на болницата, лекарят и акушерката, които следели състоянието на Каролайн Рос, заместник-комисарят от нюйоркската полиция по правните въпроси и един дребен и мълчалив човечец на четирийсет и няколко години: равин Ъпстийн. На Уил Паркър и на Джими Галахър им било наредено да чакат отвън и двамата седели един до друг на пластмасовите столове, без да си говорят. С изключение на Джими само един човек изразил пред Уил съболезнованията си за случилото се. Служителката на рецепцията. Коленичила пред него, докато чакали, и хванала ръката му.

— Много съжалявам — казала, — всички съжаляваме.

Той кимнал безмълвно.

— Не знам дали… — подела тя и после млъкнала. — Не, знам, че ще помогне, но дали не искате да видите сина си?

Завела го до една стая със стъклени стени и му посочила едно дребничко бебе, което спяло между други две новородени.

— Ето го — казала тя. — Това е вашето момченце.

Няколко минути по-късно ги повикали в стаята при съветващите се. Представили им присъстващите — всички с изключение на един мъж с костюм и с прошарена кестенява коса, който внимателно наблюдавал Уил още от влизането му в стаята. Ъпстийн се привел към Уил и прошепнал:

— Много съжалявам.

Уил не отговорил.

Заместник-комисарят Едуард Манкузо заговорил пръв:

— Разбирам, че вие сте бащата — обърнал се той към Уил.

— Да, аз съм.

— Ама че бъркотия — разпалено възкликнал Манкузо. — Трябва да оправим тази каша. Слушате ли ме?

Уил и Джими кимнали едновременно.

— Детето умря — заявил Манкузо.

— Моля? — учудил се Уил.

— Детето умря. Живя няколко часа, но явно раната в утробата е била твърде сериозна. То почина… — погледнал той часовника си — преди две минути.

— Какви ги говорите? Току-що го видях — възразил Уил.

— Но вече е мъртво.

Уил се опитал да излезе, но Ъпстийн го стиснал за ръката.

— Чакайте, господин Паркър. Детето ви е живо и здраво, но засега само хората в тази стая го знаят. Вече го отведоха.

— Къде?

— На сигурно място.

— Защо? Той е мой син. Искам да знам къде е.

— Помислете, господин Паркър — настоял Ъпстийн. — Просто се замислете за момент.

Уил замълчал. Когато отново проговорил, казал:

— Смятате, че някой ще дойде да потърси детето.

— Смятаме, че има такава вероятност. Няма откъде да знаят, че е оцеляло.

— Но те са мъртви. Мъжът и жената. Видях с очите и двамата да умират.

Ъпстийн отместил поглед.

— Може да има и други — казал и въпреки скръбта и объркването Уил се запитал какво се опитва да скрие Ъпстийн.

— Какви други? Кои са тези хора?

— Опитваме се да разберем — отговорил Ъпстийн. — Ще отнеме време.

— Така. А междувременно какво ще стане със сина ми?

— След време ще бъде настанен при някое семейство — отговорил Манкузо. — Това е всичко, което трябва да знаете.

— Не, не е — възразил Уил. — Той е мой син.

— Не ме слушате, полицай Паркър — озъбил му се Манкузо. — Вие нямате син. И ако смятате, че няма да можете да го преглътнете, вече нямате и работа.