Джон Конъли - Отмъщение от отвъдното

— Да не мислиш, че не съм опитвала? Потърсих ги след смъртта на мама. Казах им, че пожарът е предизвикан умишлено, само че те виждаха само едно разстроено и сломено от скръб момиче и не слушаха внимателно нито една моя дума. А след това реших, че най-доброто, което мога да направя, е да се грижа за себе си. Какво друго ми оставаше? Да обяснявам на хората, че без всякаква причина ме преследват мъж и жена, които никой освен мен не вижда? Щяха да ме затворят в лудница и тогава щях да съм като в капан. Пазех всичко в тайна, докато не срещнах теб. Реших, че си различен.

Уил я прегърналия уверил, че наистина е различен, макар да се питал дали не го въвличат като участник в нещо, което е плод на развинтената фантазия на една млада жена. После обаче си спомнил мъжа с пистолета и бледата жена с мъртвите очи и осъзнал, че в думите на Каролайн Рос има доза истина.

Започнал неофициално да проучва татуировката на ръката на покойния Питър Акерман и накрая го насочили към младия равин Ъпстийн в Бруклин Хайтс. На чаша сладко кашерно вино равинът му разказал за ангелите от загадъчни книги, които, доколкото Уил разбрал, не били включени в Библията, защото били още по-странни от включените, а това говорело много. Докато разговаряли, Уил започнал да осъзнава, че равинът разпитва него в същата степен, в която и той извлича информация от него.

— Значи това е някаква секта, някакъв култ, в който Питър Акерман е бил въвлечен? — попитал Уил.

— Може би — отговорил равинът. И после: — Защо толкова се интересувате от този човек?

— Аз съм полицай. Бях на местопрестъплението, когато той умря.

— Не, има и друга причина. — Равинът се облегнал на стола и погладил късата си брадичка. Не смъкнал очи от лицето на Уил. Накрая явно взел решение. — Може ли да ви казвам Уил?

Уил кимнал в знак на съгласие.

— Ще ви кажа нещо, Уил. Ако съм се досетил, ще съм ви признателен да го потвърдите.

Уил усетил, че няма друг избор, освен да се съгласи. Както по-късно казал на Джими, по някакъв начин станал участник в този обмен на информация.

— Този мъж не е бил сам — казал Ъпстийн. — С него е имало и една жена. Може би почти на неговата възраст. Прав ли съм?

Уил се зачудил дали да не излъже, но само за секунда.

— Откъде знаете?

Ъпстийн извадил копие на знака, намерен върху тялото на Литър Акерман.

— Заради това. Винаги са по двойки. В крайна сметка, те са любовници. Мъжът — посочил той знака на тялото на Акерман, преди да плъзне зад него още един лист — и жената.

Уил разгледал и двата.

— Значи и жената е от същия култ?

— Не, Уил. Изобщо не вярвам, че това е култ. Става дума за нещо много по-лошо…

Джими стисна с пръсти слепоочията си. Мислеше напрегнато. Оставих го на спокойствие. Ъпстийн — бях се виждал с въпросния равин неведнъж и му бях помогнал да намери убийците на сина си, а през цялото време той нито веднъж не ми бе споменал, че е познавал баща ми.

— Имената им — каза Джими, — не мога да си спомня имената им.

— Чии имена?

— Имената, които равинът казал на Уил. Мъжът и жената си имали имена. Както аз и ти. Мъжкото започваше с „Дн…“ нещо си, но не мога да си спомня женското. Все едно са заличени от паметта ми.

Ставаше раздразнителен и разсеян.

— Сега няма значение — казах. — После ще се върнем на това.

— Всички имаха имена — обясни Джими. Звучеше объркан.

— Моля?

— Това е другото, което равинът казал на Уил. Казал, че те всички имат имена. — Погледна ме с нещо подобно на отчаяние. — Какво означава това?

Тогава си спомних, че собственият ми дядо в Мейн изрече точно същите думи, когато болестта на Алцхаймер започна да гаси спомените му като свещи, чийто пламък стискаш с пръсти. „Те всички имат имена, Чарли — каза ми той и лицето му светна с плашеща сериозност. — Те всички имат имена.“ Не знаех какво означава това, още не. Едва по-късно, когато се изправих пред същества като Китим и Брайтуел, започнах да разбирам.

— Означава, че дори най-лошите неща могат да бъдат назовани — казах на Джими. — И е важно да знаем тези имена.

Защото с назоваването идва и разбирането на даденото нещо.

А с разбирането идва възможността то да бъде унищожено.

Необходимостта да закрилят Каролайн Рос създала за двамата огромно допълнително напрежение, и то в момент, когато в града царели безредици и изискванията към тях като полицаи явно нараствали. През януари 1966 г. транспортните работници вдигнали стачка, всичките 34 000 в бранша, което объркало транспортната мрежа на града и предизвикало хаос в икономиката. В крайна сметка кметът Линдзи, заменил на поста Уогнър през 1965 година, се огънал пред публичната кампания и пред лидера на профсъюза Майкъл Куил, който го дразнел, наричайки го „мижитурка“ и „хлапе с къси панталонки“. Обаче огъвайки се пред транспортните работници, Линдзи — добър кмет в редица отношения, никой не би трябвало да твърди друго — отприщил поредица от стачки в общината, които разстроили администрацията му. Започвало да кипи движението против военната мобилизация — вулкан, който заплашвал да избухне още откакто 400 активисти оградили с протестен кордон наборния център на „Уайтхол Стрийт“, а някои от тях дори изгорили повиквателните си. Обаче противниците на войната все още срещали силна критика, тъй като по-голямата част от страната подкрепяла Линдън Джонсън, въпреки че по онова време американската армия нараснала от 180 000 на 385 000, броят на жертвите нараснал трикратно, а 5000 американски войници щели да загинат преди Коледа. Трябвало да мине още една година, преди общественото мнение наистина да започне да се променя, но за момента активистите се занимавали повече с гражданските права, отколкото с Виетнам, макар че някои постепенно започвали да разбират, че едното води до другото, че военната мобилизация е несправедлива най-вече защото бели наборни комисии избирали предимно чернокожи войници, които не можели да използват колежа като извинение да отложат службата си, понеже изобщо нямали шанса да се запишат в колеж. Имало ги и така наречените „нови бохеми“ в Ист Вилидж, а марихуаната и ЛСД се превърнали в предпочитани наркотици.