Джон Конъли - Отмъщение от отвъдното

Обаче мястото й подхождало по някакъв странен начин. Била дребничка, малко по-висока от метър и петдесет, и съвсем слабичка. Имала дълга, тъмна и много красива коса, а кожата й била прозирно бледа. Джими имал чувството, че тя всеки миг ще издъхне, но вгледаш ли се в очите й, откриваш там истинска сила и твърдост. Може и да изглеждала крехка, но същото важи и за коприната, докато не се опиташ да я скъсаш.

Несъмнено била изплашена. Тогава го отдал на опита за грабеж. Явно някой се опитал да си поиграе с ключалката на прозореца откъм пожарната стълба навън. Каротин се събудила от шума и веднага позвънила в полицията от телефона в коридора. Една от съседките й, възрастната госпожа Рот, я чула да пищи и й предложила убежище в апартамента си до идването на полицията. Джими и Уил се оказали само на няколко пресечки, когато получили обаждането от централата. Който и да се опитвал да влезе, сигурно е бил още на прозореца, когато се разнесъл воят на сирените. Изготвили доклад за опит за влизане с взлом, но не можели да сторят нищо повече. Нарушителите избягали, не била нанесена никаква вреда. Уил предложил да поговори с хазяина да сложи по-здрава ключалка на прозореца или дори някаква решетка, но Рос само поклатила глава:

— Няма да остана тук. Ще се махна.

— Градът е голям, случват се такива неща — обяснил Уил.

— Разбирам, но въпреки това ще се наложи да се преместя.

Страхът й бил осезаем, но очевидно не била изцяло под негова власт. Не бил сляп — жената демонстрирала не просто прекалено силна реакция поради тревожен, макар и често срещан инцидент. Каквото и да я било уплашило, то било свързано със случилото се през онази нощ само отчасти.

— Баща ти имаше същото чувство — каза Джими. — Мълчеше на връщане. Спряхме да си вземем кафе и докато го пиехме, той каза:

— На какво се дължеше всичко това според теб?

— Записахме го като проникване с взлом. Толкова.

— Но жената беше изплашена.

— Живее сама в кибритена кутийка. Някой се е опитал да нахълта, а тя няма къде да избяга.

— Не, става дума за нещо повече. Не ни каза всичко.

— Сега пък медиум ли стана?

И тогава той се обърна към мен. Не каза нищо. Само ме гледаше.

— Добре де, прав си. И аз го усетих. Искаш ли да се върнем?

— Не, не сега. Може би по-късно.

— Обаче така и не се върнахме. Поне аз. Баща ти обаче се върна. Отиде там. Може би го е направил още същата вечер, след края на патрула ни. И така започна всичко.

Уил казал на Джими, че спал с Каролайн едва на третата им среща. Твърдял, че изобщо не е възнамерявал да започва такава връзка, но у нея имало нещо, което го изпълвало с желание да й помага и да я закриля. Джими не знаел дали да му вярва, а и подозирал, че няма голямо значение. Уил Паркър открай време си падал малко сантиментален, а както обичал да казва Джими, цитирайки Оскар Уайлд, „сантименталността е почивният ден на цинизма“. Имал проблеми у дома и все още страдал заради смъртта на Мелани Хънтигдън, затова у Каролайн Рос вероятно съзрял възможност за бягство. Помогнал й да се премести. Намерил й жилище в Ъпър Ист Сайд, по-просторно и по-сигурно. Настанил я в мотел за две нощи, докато преговарял за наема от нейно име, а после една сутрин отишъл в града с колата си вместо с влака, натоварил малобройните й вещи в багажника и я откарал в новия й апартамент. Връзката им не продължила повече от шест-седем седмици.

През това време обаче тя забременяла.

Чаках. Бях допил виното си, но когато Джими понечи да ми долее, закрих чашата с ръка. Чувствах се замаян, но състоянието ми нямаше нищо общо с виното.

— Забременяла ли? — попитах.

— Точно така. — Той вдигна бутилката вино. — Нещо против аз да си налея? Ще ми бъде по-лесно. Отдавна чакам да сваля това бреме от плещите си. — Напълни си чашата до половината. — У Каролайн имаше нещо, дори аз го забелязвах.

— Дори ти, значи. — Не се сдържах и се усмихнах.

— Не отговаряше на моя вкус — отвърна той също с усмивка. — Надявам се, че не се налага да казвам нищо повече.

Кимнах.

— Но това не беше всичко. Баща ти беше хубав мъж. Много жени с радост биха му помогнали да се отпусне, при това без никакво обвързване. Само срещу едно питие. А вместо това той търсеше квартира на тази жена и за да й помогне да се премести, лъжеше съпругата си къде ходи.

— Смяташ, че си е изгубил ума по нея?

— Отначало така си мислех. Беше по-млада от него, макар и немного, и както ти казах, притежаваше някакво странно обаяние. Мисля, че беше свързано с ръста й и с впечатлението за крехкост, което създаваше, макар да бе измамно. Да, наистина смятах, че е лапнал по нея, и може би в началото наистина беше така. Но по-късно Уил ми разказа и останалата част от историята — поне толкова, колкото пожела да ми каже. Едва тогава започнах да разбирам и да се тревожа.