Джон Конъли - Отмъщение от отвъдното

— Добре съм.

— Още ли работиш в „Мечката“?

— Да. Не е толкова зле.

Тя успешно изимитира измъчената усмивка на майка си.

— Радвам се да го чуя. — Помълча известно време, после каза: — Трябва да установим правила за посещенията, това е всичко. Доста е далече, за да идваш, когато ти скимне.

— Опитвам се да идвам възможно най-често, Рейч, и се старая да се обаждам. Освен това не просто ми скимва.

— Знаеш какво искам да кажа.

— Да, знам.

Отново мълчание.

— Мама каза, че искаш да помолиш за услуга.

— Искам да оставя Уолтър при теб.

За пръв път тя изрази друго чувство, а не безсилие и едва сдържан гняв.

— Моля? Но ти обичаш това куче!

— Така е, но често отсъствам, а той обича теб и Сам не по-малко от мен. Затворен е вкъщи, докато съм на работа, и все се налага да моля Боб и Шърли да го наглеждат, докато отсъствам от града. Не е честно спрямо него, а и знам, че родителите ти също обичат кучета.

Родителите на Рейчъл имаха кучета до неотдавна, когато двете им възрастни колита починаха през няколко месеца. Оттогава все говореха, че ще си вземат друго куче, но така и не се наканиха да го направят. Още ги болеше от загубата на предишните.

Изражението на Рейчъл омекна.

— Трябва да попитам мама, но мисля, че няма да има нищо против. Сигурен ли си?

— Не, но така е правилно.

Тя се приближи към мен и след кратко колебание ме прегърна.

— Благодаря ти.

Бях сложил кошницата с играчките на Уолтър в багажника и след като стана ясно, че Джоан с радост приема кучето, й я дадох. Съпругът й Франк бе на делово пътуване, но тя беше сигурна, че той няма да възрази, още по-малко след като Сам и Рейчъл са щастливи. Уолтър явно схвана какво се случва. Тръгна подир кошницата си и когато видя да я слагат в кухнята, разбра, че ще остане тук. Близна ме по ръката на тръгване, после седна до Сам, за да покаже, че отново е влязъл в ролята на неин пазач.

Рейчъл ме изпрати до колата.

— Интересно ми е защо отсъстваш от града толкова често, след като работиш в „Мечката“? — попита тя.

— Разследвам нещо — отговорих.

— Къде?

— В Ню Йорк.

— Не би трябвало да работиш. Може да не ти върнат разрешителното.

— Не е служебно, а лично — уверих я.

— За теб винаги е лично.

— Иначе не си струва човек да прави каквото и да било.

— Е, просто внимавай.

— Добре. — Отворих вратата на колата. — Трябва да ти кажа нещо. Бях в града по-рано. Видях те.

Лицето й застина.

— Кой е той? — попитах.

— Казва се Мартин — отговори Рейчъл след малко.

— Откога се срещаш с него?

— От скоро. Може би от месец. — Замълча. — Още не знам дали е сериозно. Щях да ти кажа. Просто още не съм наясно.

Кимнах.

— Другия път първо ще звънна — обещах, качих се в колата и потеглих.

През този ден научих нещо — може и да има по-лоши неща от това да отидеш някъде с кучето си и да си тръгнеш без него, но не са много.

Пътуването ми до къщи беше дълго и тихо.

Мина почти седмица, преди да пътувам отново до Ню Йорк. Не че имаше голямо значение — в „Мечката“ не ни достигаха хора и аз работех допълнително, за да поема част от работата, така че нямаше начин да замина дори да исках.

Почти месец се опитвах да се свържа с Джими Галахър и оставях съобщения на телефонния му секретар, но получих отговор едва през тази седмица. Не ми се обади по телефона, а ми изпрати писмо, с което ме уведомяваше, че е бил на дълга ваканция от зимата в Ню Йорк, но вече се е върнал в града и с радост ще се види с мен. Писмото беше написано на ръка. Точно в стила на Джими — той пишеше писма с безупречна калиграфия, пренебрегваше компютрите и смяташе, че телефонът е създаден, за да улеснява него, не другите хора. Истинско чудо бе, че изобщо има телефонен секретар, но Джими обичаше да общува и машинката му даваше възможност да не пропуска нищо важно и да пренебрегва каквото не му е приятно. Що се отнася до мобилните телефони, почти съм сигурен, че според него те бяха пъклено дело, сравнимо с отровните стрели и с хората, които солят храната си, преди да я опитат. В писмото му пишеше, че е свободен да се срещнем в неделя на обяд. Тази точност също беше типична за Джими Галахър. Баща ми казваше, че полицейските доклади на Джими са истинско произведение на изкуството. Показвали ги на студентите в полицейската академия като образцови документи, както бихте показали тавана на Сикстинската капела на група начинаещи бояджии и бихте им обяснили, че към това трябва да се стремят, докато боядисват стените на апартаментите.