Джон Конъли - Отмъщение от отвъдното

Аз продължих да живея. Това направих. Те ми бяха отнети, ала аз останах. Открих човека, който ги уби, и го убих, но това не ми донесе удовлетворение. Не угаси изгарящата скръб. Не ми помогна да понеса загубата им по-лесно и за малко да ми струва душата, ако изобщо имах душа. Колекционера, това хранилище на тайни, веднъж ми каза, че няма душа, и съм склонен да му вярвам.

И до днес всеки ден усещам загубата на двете си любими същества. Не я забравям нито за миг. Тя ме определя.

Аз съм сянката на всичко, което е било някога.

Даниъл Фарадей седеше в приземната стая и усещаше как скръбта му бавно отстъпва място на гнева. Синът му бе починал преди четири дни, а тялото още беше в моргата. Увериха ги, че на следващия ден ще им го дадат за погребението. Обеща им началникът на полицията, когато ходиха в управлението по-рано следобед.

Откакто бе намерен трупът на Боби, Даниъл и съпругата му се бяха превърнали в призраци в собствения си дом, в същества, ръководени единствено от загубата, от липсата, от скръбта. Единственият им син вече го нямаше и Даниъл съзнаваше, че тази гибел предвещава по същество и гибел на брака му. Боби бе държал родителите си заедно, но Даниъл не съзнаваше колко много му дължат, докато синът им не замина за колежа и после се върна. Толкова голяма част от разговорите им се въртяха около сина им и неговите занимания — надеждите, които му възлагат, страховете им и някои дребни разочарования, които сега им се струваха толкова тривиални, че той тайно се укоряваше, задето изобщо е повдигал въпроса пред момчето. Съжаляваше за всяка сурова дума, за всеки спор, за всеки час, прекаран в мълчание след подобни сблъсъци. Въпреки това обаче си спомняше обстоятелствата около разправиите им и знаеше, че всяка гневна дума е била и дума, изречена от обич.

Това бе личното пространство на сина им. Имаше телевизор, стереоуредба и място за неговия айпод, макар че Боби бе едно от малкото момчета в града, които предпочитаха у дома да слушат грамофонни плочи. Беше наследил старата колекция на баща си — предимно класически парчета от шейсетте и седемдесетте, и я бе попълнил от рафтовете със стари плочи в музикалните магазини и от някоя и друга гаражна разпродажба. В грамофона още си стоеше последната плоча — дългосвиреща, албумът „След златната треска“ на Нийл Йънг, цялата издраскана. Обаче според Боби още ставаше за слушане, защото прескачанията и свистенето бяха част от историята на записа, а неговата топлота и човечност изпъкваха още повече на фона на натрупани през годините повреди.

По-голяма част от приземния етаж бе покрита с голям килим, който винаги леко миришеше на разлята бира и на стар чипс. Имаше лавици с книги и тъмносива картотека, чиито чекмеджета бяха пълни със стари снимки, записки от колежа, учебници и малко безобидно порно, за което майката на момчето не подозираше. И износено червено канапе с мръсна, синя възглавница в единия край към телевизора. На възглавницата все още се виждаше вдлъбнатината от главата на сина му, а канапето бе съхранило очертанията на тялото му, така че на мъжделивата светлина от единствената лампа в мазето изглеждаше така, сякаш духът на сина му се бе върнал и бе заел обичайната си поза — невидим, но плътен и тежък. На Даниъл толкова му се искаше да се сгуши там, да прилепи тялото си към изпъкналостите и хлътнатините на канапето, да се слее с изгубения си син… ала не го направи. Така щеше само да заличи запазената следа и да унищожи частица от същината на момчето. Нямаше да легне там. Никой нямаше да легне. Канапето щеше да си остане непокътнато в памет на всичко, което му беше отнето — от него и от жена му.

Отначало просто изпаднаха в шок. Не бе възможно Боби, вече да го няма! Не може да е мъртъв! Смъртта покосяваше старите и болните. Смъртта покосяваше децата на другите хора. Синът му беше смъртен, но сянката на смъртта още не бе паднала върху него. Кончината му бе далече, майка му и баща му трябваше да го изпреварят. Трябваше той да скърби за тях. Не бе редно, не бе естествено те да ридаят над тленните му останки, да гледат как заравят ковчега му в земята. Отново си спомни трупа на сина си върху масата в моргата, покрит с чаршаф, подут от газовете на разложението и с тъмночервена линия на гърлото, където се бе врязало въжето.

Самоубийство. Така решиха отначало. Боби се беше задушил, след като вързал въже за дървото, преметнал примката в другия му край на шията си и се отпуснал напред с цялата тежест на тялото си. Осъзнал ужаса на онова, което предстои да се случи, се опитал да се освободи, дращейки и разкъсвайки плътта си, дори изтръгвайки единия си нокът, но въжето вече било дълбоко врязано в плътта, а възелът бил така направен, че ако смелостта му изневери, средството за самоунищожението му да издържи.