Катрин Кер - Магия за мрак

За щастие това лято имаше лесен достъп до дворцовите кръгове, тъй като Кралят искаше от градските гилдии огромен заем, за да поддържа претенциите си към деверийския трон. Обикновено благородниците гледаха с презрение на търговията, но най-високопоставени хора започваха да ухажват майсторите на гилдиите и търговците всеки път щом Кралят имаше нужда от суха пара. Още вечерта след връщането си Примила участва в първото от много заседания, свикани от гилдиите и търговците, за да изберат представители, които да отидат в двора за пазарлъка. Тъй като искаше, с лекота получи място в делегацията. Търговците се надпреварваха за длъжностите, но малцина майстори бяха готови да се откъснат от работата си.

Най-сетне, след седмица заседания и лобиране, петчленната комисия на гилдиите начело с лихваря Гротир се срещна с четирима от кралските съветници в тясно помещение на втория етаж на кралския брох. Седяха около дълга дъбова маса, а по един писар от двете страни водеше старателно бележки. Примила очакваше заседание с увъртания и изчакване, но главният съветник, тъмноок шкембест мъж на име Кадлеу, обяви направо, че Кралят иска пет хиляди жълтици.

— О, богове! — задави се Гротир. — Съзнавате ли, добри човече, че ако този заем не бъде изплатен навреме, гилдиите ще фалират?

Кадлеу само се усмихна, защото всички в залата знаеха, че Гротир лъже. Започна се сериозният пазарлък, а Примила се замисли върху размера на заема. Щом Кралят имаше нужда от толкова много пари, най-вероятно се готвеше за голяма офанзива, а това не вещаеше добро за пленения принц в Кермор. Срещата завърши без резултат, както всички очакваха. Докато представителите на гилдиите се изнизваха, Примила се забави и попита Кадлеу дали може да отдели време да й покаже кралския парк.

— Разбира се, добра жено. Без съмнение ще бъде интересно за вас, защото работата ви е свързана с растения.

— Вярно казано и за мен е голямо удоволствие да виждам цветята цели, тъй като в работата си най-вече ги надробявам и варя.

Той се усмихна приятно и я поведе около броха. Ниска тухлена ограда, предназначена преди всичко да спира конете, отделяше комплекс от мънички полянки, заобиколени с цветни лехи, подобно зелени скъпоценни камъни, вградени сред телен обков. Прекараха приятно четвърт час в разговор за различните цветя, преди Примила да сметне, че е време да направи следващия си ход.

— Знаете ли — започна тя, — неотдавна търсих редки растения близо до западната граница и стана така, че спрях в Канобейн; извънградската къща на принц Мейл.

— Аха. А там спомнят ли си все още за принца?

— О, много добре при това. Печален е Уирдът на Мейл. Все си мисля, че този заем може да означава само едно — Кралят има намерение да се откаже от него.

— Само за вашите уши, добра жено, но правилно сте предположили. Негово величество щеше да окачи Мейл на въжето и да поднови войната много отдавна, ако принцеса Мадиан не му се молеше и не поддържаше каузата на съпруга си. Тъй като израсна тук, в двора, Кралят винаги я е смятал за своя дъщеря.

— А сега принцесата е мъртва.

— Точно така.

— Ами синът на Мейл?

— Е, заради едната чест Огреторик моли своя сюзерен, но боговете са ми свидетели, че момчето дори не беше родено, когато баща му тръгна на война. Докога ще изпитва сантиментални чувства към човек, когото не е виждал?

Особено когато ще наследи мястото на този някой, си помисли Примила. Беше време по-активно да действа, вместо да разчита на изпуснати намеци от страна на съветници. През седмицата тя подбра няколко чилета от най-фините си конци за бродерия и ги изпрати като дар за съпругата на Огреторик Камлада. Нейните конци, боядисани в синьо с боя от сърпица, много се търсеха, защото само майстор бояджия можеше да направи така, че цялото чиле да има еднакъв, равномерен цвят, нещо страшно важно за дворцовото ръкоделие. Подаръкът й осигури аудиенция с дамата следващия следобед, когато отиде в двореца.

Кралски паж я заведе в изненадващо малка стая на третия етаж в един от страничните брохове. Помещението беше луксозно обзаведено с килими и тапицирани столове, но предлагаше лош изглед от единствения си прозорец. Камлада, хубаво русо момиче на шестнайсет години, прие Примила сама вместо в компанията на прислужващите й жени, с което щеше да отбележи високото си положение. Компания й правеше единствено мъничък териер, който седеше в полите й и от време на време ръмжеше.

— Благодаря ти за финия конец, добра жено. Ще подхожда за една от ризите на съпруга ми.