Катрин Кер - Магия за мрак

— Представи си! Ще приемеш ли нашето гостоприемство? Мога да ти предложа да се нахраниш, ако нямаш нищо против, да хапнеш закуска вместо обяд.

Примила нямаше нищо против. Марил се погрижи за коня и мулетата, а тя с готовност се залови с дървената паница, в която имаше сланина и ечемичена каша. Носеше ценни новини от Абернауд, столицата на Елдид, така че Скуна и Егамин слушаха жадно, докато тя разказваше какво става в града.

— А предполагам, че за моя принц Мейл няма някакви новини — каза накрая Аваскейн.

— О, има, но пък са тъжни. Току-що умря съпругата му, бедната, от треска — Примила поклати тъжно глава. — Колко жалко, че така и не видя повече мъжа си.

Очите на Скуна се наляха със сълзи. И на Аваскейн му заседна буца в гърлото. Беше като в разказа на бард.

— А говори ли се за това да лишат моя принц от права и да сложат сина му на негово място?

— Ами говори се, а какво мислиш ти за това?

— Мейл е принцът, на когото съм се клел да служа и ще му служа. Аз съм като язовец, добра жено. Не пускам.

Примила се усмихна, сякаш намираше верността му очарователна — за голямо негово облекчение, след като всички го подиграваха за нея. Изучавайки очите й, които всъщност бяха проницателни, колкото и весел да беше изразът на кръглото й лице и розовите бузи, той се почуди.

Вечерта, когато луната стигна своя зенит, Примила се изкачи с пъшкане по каменните стъпала на върха на кулата, за да се присъедини към Аваскейн. Помогна му да сложат втория товар дърва на огнището, сетне отиде бавно до края на площадката, за да се наслади на гледката. Далеч под тях пълната луна разстилаше сребърна пътека през тъмното, набръчкано море, опнало се до невидимия хоризонт. В ясния пролетен въздух човек оставаше с чувството, че само да се пресегне и ще стигне звездите.

— Красиво, нали? — рече Аваскейн. — Но освен мен и момчетата ми, малцина си дават зор да дойдат горе да погледат.

— С всичките тия проклети стъпала сигурно имаш яки крака, добри човече.

— Е, всъщност след известно време се свиква.

Новите дърва се разгоряха и пламтящият фар хвърли върху тях танцуваща златиста светлина. Примила се облегна удобно на каменния парапет и се загледа към плажа, далеч долу, където вълните се разбиваха като сребърни призраци.

— Ще моля да ме извиниш — обади се Аваскейн, — но е нещо рядко да срещнеш жена да пътува сама. Не се ли боиш от опасностите по пътищата?

— Е, когато се налага, мога да се погрижа за себе си — отвърна Примила и се засмя. — Освен всичко, тук няма много хора, които да създават опасност. И си струва човек да дойде, за да се порови из горите и да намери необходимите растения. Видиш ли, цял живот съм бояджийка и сега стигнах до момент, когато искам да намеря по-добри цветове за моята гилдия. Ще изучим онова, което съм донесла, ще боядисаме парчета плат с него и ще видим колко издържа на пране и други такива работи. Човек не знае кога ще намери нещо, което да му донесе много пари — тя вдигна оцветените си ръце. — Ето го целия ми живот, добри човече, виж как е боядисал кожата ми.

Тъй като дълбоко вярваше, че човек трябва да полага усилия, за да свърши добре нещата, Аваскейн я разбра. Но дълго след като Примила си беше отишла, той продължаваше да си спомня от време на време за жената със сините ръце и се питаше какво всъщност е търсела при него.

Кралският град Абернауд се беше разпрострял на около две мили нагоре по течението от брега и пристанището на река Елавер. Зад каменните стени с бойници калдъръмените улици се виеха нагоре и надолу по терасирани възвишения. На най-голямото се издигаше кралският дън с развято синьо-сребристото знаме на драконовия трон, докато долу, в ниското, се гушеха вонящите, струпани една до друга колиби на бедняците. В Абернауд общественото положение на човека личеше буквално от това колко високо живееше. В съответствие с положението си като глава на бояджийската гилдия Примила се разполагаше нашироко върху ниско възвишение. Заедно с нея в триетажната къща живееха петимата й чираци, усвояващи занаята. Отзад, в покрития с калдъръм двор, имаше дълги бараки, където се помещаваха главните работилници на гилдията. Произвежданите под личния й надзор платове бяха предназначени за кралското домакинство.

По време на пътуването си до Канобейн Примила наистина беше намерила редки растения за боите, но пък трябваше да се отдели от гилдията и нейните работи, което никак не й харесваше. Все пак дългът към деомера винаги стоеше над дълга й към бояджиите. Главата на Съвета на трийсет и двамата я помоли и щеше да е съвсем неприлично да откаже помощ. Не знаеше защо Невин се интересува от делата на Мейл, принц на Аберуин и Канобейн, но беше готова да се порови и да научи каквото може. След като разбра, че Канобейн му остава верен, можеше да съсредоточи вниманието си върху по-важния въпрос за положението на принца в двора.